— Има ли много милостиви непознати там, откъдето идваш? — изсумтя Сузе.
— Винаги съм намирал достатъчно. — Поне десетина пъти живота му бяха спасявали хора, които почти не познаваше. — Което ме задължава да отвръщам със същото на свой ред.
— Ха — каза Сузе.
— Джини и Късметлийка много го харесаха — побърза да вметне Джин.
Жената изкриви тънките си устни.
— Е, щом мишката и котката са на едно мнение, коя съм аз да споря? — След което вратата се отвори и Джин го побутна през прага.
Сузе беше на преклонна възраст — можеше да е на осемдесет, но състарена, или на сто, но добре запазена. Преди няколко десетилетия сигурно е била една глава по-висока, реши Майлс; сега обаче й трябваха обувки с токчета, за да надхвърли метър и петдесет. Само дето не беше с токчета, а с ниски сандали, които шляпаха по напуканата кожа на петите й при всяка крачка. На главата й имаше сив облак от безредни къдрици. Ако се усмихваше, сигурно би изглеждала по-млада, но явно не го правеше често, защото нацупената й уста беше заобиколена от дълбоко врязани сърдити бръчки. Провисналите панталони, тениската и широката риза отгоре не бяха комплект, но понеже и трите бяха черни, можеха да минат за такъв.
Покоите й се състояха от две помещения. Преддверието, пълно с кажи-речи същия сорт боклуци като в стаите на долния етаж, някога сигурно бе изпълнявало ролята на приемна със секретарка. От него се влизаше в просторен ъглов кабинет с прозорци на две от стените, несъмнено бивша шефска територия. Смачкан спален чувал лежеше до едната от вътрешните стени; до другата беше комтаблото в комплект с бюро и стол. На очукана маса имаше кана, леген и влажни пешкири; слаб аромат на сапун се бореше за надмощие със спарения мирис на стара жена, който пропиваше всяка вещ в помещението. Високият шкаф със затворени врати можеше да съдържа какво ли не. Два въртящи се стола, изтърбушен диван и два фотьойла, всичките офис мебели втора употреба, навеждаха на мисълта, че Сузе може и да не води чак толкова затворен живот.
Сузе му махна към комтаблото.
— Включено е.
— Благодаря ви, мадам — каза Майлс и се настани на стола пред комтаблото. Сузе и Джин гледаха през рамото му. Майлс отвори страницата на някаква местна новинарска агенция. Избра стандартен английски от езиковото меню, което поддържаше десетина местни езици, половината от които му бяха напълно непознати. Бараярският руски не беше сред тях, както можеше да се очаква — жалко, защото иначе би могъл да разговаря с телохранителя си, без никой да разбере какво си казват. Ако Роик беше жив, разбира се…
Вчерашните събития на криоконференцията бяха отразени подробно. Видеокоментарът беше повърхностен и не особено информативен, но линковете към допълнителните материали се оказаха полезни — включваха пълен списък на похитените в комплект със снимки и призив на местните власти към гражданите за допълнителна информация. И Роик, и Майлс бяха в списъка, както и доктор Дърона, за жалост. Две различни екстремистки организации, и двете непознати за Майлс — което не говореше добре за докладите, които ИмпСи му беше осигурила за Кибу-дайни, — си приписваха заслугата — или вината — за отвличанията.
— Ама това сте вие! — възкликна Джин и посочи физиономията на Майлс в списъка. Снимката не го представяше в най-добрата му светлина, реши Майлс, но явно беше достатъчно добра, за да го познаят. Трудно му беше да прецени дали това е в негова полза, или напротив. — Майлс… Вор… Вор… Воркасийгейн — запъна се Джин.
— Воркосиган — поправи го механично Майлс.
— Значи си се забъркал в оная простотия — каза Сузе. — Галактик си, нали?
За разлика от Джин, тя явно следеше новините. Интересно.
— Похитителите, изглежда, са се целели в инопланетяни. По програма щяха да ни водят на туристическа обиколка и се бяхме събрали във фоайето — все гости на конференцията. Програмата беше качена в информационния бюлетин на конференцията, така че не е било непременно вътрешна работа.
— Нали рече, че са те обрали.
— Да. Дори обувките ми взеха. Инжектираха ми седатив, но вместо да ме успи, медикаментът предизвика алергична реакция и аз пощурях. Похитителите не го очакваха и така се измъкнах.
— И защо просто не си се върнал в хотела?
— Заради халюцинациите. Траяха десетина часа, макар че ми е трудно да преценя с точност.
Сузе го гледаше с дълбоко подозрение. Майлс се надяваше, че историята му звучи твърде откачено, за да реши, че е измислена.
Девет делегати бяха похитени — не, осем, поправи се Майлс, като извади себе си от бройката, макар че официална информация за неговото бягство липсваше. Бараярското консулство на Кибу-дайни, макар и малко, вече без съмнение беше изпратило доклад за отвличането му. Щеше да мине още известно време, докато съобщението пристигне у дома. „По дяволите!“ Адмирал Майлс Нейсмит, свободният наемник, никога не бе имал домашен адрес нито последствия в бъдеще време, с които да се съобразява. Лорд-ревизор Майлс Воркосиган имаше. Длъжен беше да докладва. И все пак каква интересна възможност да остане временно невидим му се предоставяше сега…