Отвори му рус мъж — по риза и зелени панталони с тиранти. Изглеждаше уморен, дрехите му бяха омачкани, а брадата му беше набола. Сведе смръщен поглед към Джин и отсече:
— Адвокати и просяци не пускаме.
Имаше същия громолящ акцент като на Майлс-сан и след първоначалното си объркване Джин осъзна, че явно не всички бараярци са ниски. Този беше много висок.
— Моля ви, сър, аз съм пратеник. Нося писмо, което трябва да предам на лейтенант Йоханес или на консул Вор… хм, Ворлинкин. — Ако се съдеше по краткото описание, което му беше дал Майлс-сан, това можеше и да е лейтенантът, помисли си Джин, но пък откога лейтенантите се правеха на портиери? А и, ядоса се внезапно Джин, Майлс-сан беше нарекъл лейтенанта „добро хлапе“, а не „сърдит мъжага“. От друга страна, лейтенантите едва ли наистина бяха хлапета.
— Аз съм Йоханес.
Джин бръкна в пазвата си и мъжът моментално се напрегна, но щом видя писмото, се отпусна.
— От Майлс-сан… от господин Воркосиган — добави Джин, като внимаваше с произношението.
— Мамка му! — изруга бараярецът.
Джин подскочи. След което лейтенант Йоханес го ужаси още повече — стисна го за лакътя, дръпна го във фоайето и затръшна вратата. Грабна писмото, вдигна го към светлината, после разкъса плика и в същото време викна към стълбището:
— Стефин!
Сведе поглед към гъсто изписаните редове.
— Жив е, слава на Бога! Спасени сме!
Още един мъж, по-възрастен и още по-висок, слезе на бегом по стълбите. Облечен беше като всеки друг делови мъж в Нортбридж чак до традиционните широки панталони хакама, вързани на кръста, само дето късото му кимоно с широки ръкави висеше отворено, а лицето му беше посивяло от умора като на лейтенанта.
— Какво има, Трев?
— Виж! Писмо от лорд Воркосиган. Свободен е!
Вторият мъж погледна над рамото му и на свой ред извика:
— Слава на Бога! Но защо не се е обадил? — А после, след кратка пауза: — Какво? Какво?!
Лейтенантът обърна листа и двамата продължиха да четат.
— Полудял ли е?
По-възрастният мъж изгледа с присвити очи Джин, с което наля масло в най-лошите му страхове. Въображението му вече рисуваше цели орди полицаи.
— Писмото истинско ли е? — попита го строго мъжът.
Джин се наведе, взе от пода разкъсания плик и му го подаде мълчаливо. Преглътна и събра кураж да обясни:
— Каза, че отпечатъкът ще ви хареса. Че бил точно като печата на дядо му.
— Това кръв ли е?
— Ами, да…
По-възрастният мъж даде плика на лейтенанта.
— Занеси го долу и го провери.
— Да, сър. — Трев-сан изчезна през една арка в дъното на коридора. След миг Джин чу звук от затръшната врата и забързан тропот по стълби.
— Извинете, сър, вие ли сте консулът? — Останал бе с неясното впечатление, че консулът е нещо като посланик, но по-малко. Долу-горе като тази къща на фона на другите в квартала. — Защото Майлс-сан рече да не давам писмото на друг освен на лейтенанта или на консул Ворлинкин. — Този път успя да произнесе името, без да си преплете езика. Очаквал бе един истински посланик да е по-солиден и по-стар, а този мъж беше прекалено строен и по-млад от Майлс-сан — или поне кестенявата му коса не беше прошарена.
— Аз съм Ворлинкин — каза мъжът и впери изпитателен поглед в Джин. Очите му бяха наситено сини като горещо лятно небе. — Къде си видял лорд-ревизор Воркосиган?
— Ами такова… запознахме се снощи. Беше се изгубил в Криокомбите. Така каза.
— Той добре ли е?
Отговорът при всички случаи беше по-сложен от въпроса, но Джин реши да прескочи подробностите.
— Тази сутрин беше много по-добре — увери той консула. — Нагостих го с яйца.
Ворлинкин примигна, после отново сведе поглед към писмото.
— Ако това не го беше написал собственоръчно… — започна той, после се поправи: — Ако това не го е написал собственоръчно, ще те подложа на разпит с фаст-пента, така че… сещаш се. Е, къде го видя?
— Ами, там, където живея.
— И къде е това?
Което постави Джин между чука и наковалнята, тоест между Сузе-сан и този страшен чичко. Забранено му беше да говори с непознати, още по-малко за комуната и прочие. Дали не би могъл да изскочи през вратата и да си плюе на петите, преди консулът да го е хванал?
— Ами такова… където живея…
— Той какво… — За негова изненада Ворлинкин не го притисна, а се зачете отново в писмото. — Какво е намислил?
— Ами… задаваше много въпроси. — Джин замълча, после каза: — Вече не е отвлечен, така де.
— Но защо е изпратил едно дете да донесе писмото? — измърмори под нос Ворлинкин. Джин не беше убеден, че въпросът е предназначен за него, затова реши да не проявява излишна инициативност и просто замълча. А и моментът не изглеждаше подходящ да обяснява, че вече е почти на дванайсет и не е „дете“. Започваше да мисли, че колкото по-малко говори, толкова по-добре.