— Ендшпил, Чарли.
Застивам на място.
— Какво означава това?
Чарли се навъсва. Чака съобщението да се повтори, но не чуваме нито звук.
— Не се хващам на тая въдица — казва той.
— Каква въдица?
— Ендшпил. Това означава край на играта.
— Сериозно ли, Чарли? И защо?
— Защото има нещо сбъркано.
— Сбъркано?
Но той ми прави знак да млъкна. Чувам гласове в далечината.
— Това са те — казвам аз.
Чарли вдига пистолета.
— Идвай.
Крачките на Чарли стават все по-широки и аз нямам друг избор, освен да го следвам. Чак сега, когато подтичвам отзад, осъзнавам колко изкусно се движи в мрака. Едва успявам да го удържа в лъча на фенерчето си.
Когато наближаваме кръстовище, той ме спира.
— Не излизай иззад ъгъла. Загаси светлината. Ще забележат, че идваме.
Махвам му с ръка да продължи. Радиостанцията се включва отново.
— Ендшпил, Чарли. Ние сме в коридора север-юг под залата „Едуардс“.
Гласът на Джил звучи много по-ясно. Личи си, че наближаваме.
Тръгвам към кръстовището, но Чарли ме блъсва назад. Отсреща два лъча подскачат в противоположни посоки. Присвивам очи и различавам силуети в мрака. Чувайки нашите стъпки, те се обръщат. Единият лъч пада върху нас.
— По дяволите! — ругае Чарли и закрива очи.
Той насочва слепешком пистолета си към светлината и трескаво натиска спусъка. Чувам механичния вой на лазерния приемник.
— Престани! — шепне високо Джил.
— Какъв е проблемът? — подвиква Чарли, докато се приближаваме.
Пол стои неподвижно зад Джил. От пролуките на люка точно над тях падат няколко светли лъча.
Джил слага пръст на устните си, после посочва нагоре. През отвора различавам два силуета, застанали пред залата „Едуардс“.
— Бил опитва да се свърже с мен — казва Пол и повдига пейджъра си към светлината. Забелязвам, че е развълнуван. — Трябва да се измъкна оттук.
Чарли го поглежда с недоумение, после прави на двамата знак да се отдръпнат от шахтата.
— Не иска да мръдне — прошепва Джил.
Пол стои точно под капака и гледа циферблата на пейджъра, а през дупките капе разтопен сняг. Горе двамата се раздвижват.
— Заради теб ще ни хванат — шепна аз.
— Той казва, че само тук има обхват — пояснява Джил.
— Бил никога не е правил така — отвръща шепнешком Пол.
Хващам го за ръката, но той я изтръгва. Когато осветява сребристия циферблат на пейджъра и ни го показва, виждам три цифри: 911. Номерът на полицията.
— Какво означава това? — прошепва Чарли.
— Бил сигурно е открил нещо — отговаря нетърпеливо Пол. — Трябва да се свържа с него.
Пред „Едуардс“ продължават да вървят хора и през отворите се сипе смачкан, полуразтопен сняг. Чарли започва да се изнервя.
— Вижте какво — казва той, — това е абсолютна случайност. Тук не може да достигне сигнал от…
Но сигналът на пейджъра го прекъсва. Този път посланието е телефонен номер: 116–7718.
— Каква е това? — пита Джил.
Пол обръща пейджъра наопаки и цифрите се превръщат в текст: BILL-911.
— Излизам веднага оттук — заявява Пол.
Чарли поклаща глава.
— Не и през тази шахта. Твърде много народ има наоколо.
— Той иска да използва изхода до „Бръшляна“ — намесва се Джил. — Казах му, че е много далече. Можем да се върнем до Клио. До смяната на охраната все още остават две-три минути.
В далечината просветват червеникави мъниста. Плъховете са наклякали и ни наблюдават.
— Толкова ли е важно? — обръщам се аз към Пол.
— Натъкнахме се на нещо голямо… — започва той.
Но Чарли го прекъсва.
— Клио е най-добрият ни шанс — съгласява се той. Поглежда часовника си и тръгва на север. — Часът е седем и двайсет и четири. Да побързаме.
3.
Докато вървим на север, сечението на коридора остава четириъгълно, но бетонните стени все по-често отстъпват място на каменна зидария. Сякаш чувам как гласът на баща ми обяснява етимологията на думата саркофаг.
„От гръцкото саркофагос, означаващо «плътояден»… защото гръцките ковчези се изработвали от варовик, който разлагал цялото тяло — с изключение на зъбите — за четирийсет дни.“