Джил се е откъснал на пет-шест метра пред нас. Също като Чарли той крачи бързо и познава терена. Силуетът на Пол ту изниква в трептящата светлина, ту пак изчезва. Косата му лепне от пот по челото и аз си спомням, че вече няколко дни почти не е мигнал.
След още трийсетина метра заварваме Джил да ни чака. Шарейки с поглед насам-натам, той ни насочва към изхода. Обмисля резервен план. Твърде много се бавим.
Затварям очи и се опитвам да си представя карта на студентското градче.
— Само още двайсет метра — подвиква Чарли на Пол. — Най-много трийсет.
Когато стигаме под капака до Клио, Джил се обръща към нас.
— Вдигам капака и оглеждам наоколо. Бъдете готови да бягате натам, откъдето дойдохме. — Той поглежда часовника си. — Моят показва седем и двайсет и девет.
Той хваща най-долната скоба, заема позиция и опира лакът в капака. Преди да натисне, хвърля поглед през рамо и казва:
— Помнете, пазачите нямат право да слязат, за да ни заловят. Могат само да ни заповядат да излезем. Стойте долу и не споменавайте имена. Ясно?
Тримата кимаме.
Джил си поема дъх, натиска нагоре и завърта с лакът. Капакът се открехва петнайсетина сантиметра. Той бързо оглежда… сетне отгоре долита глас:
— Не мърдай! Стой на място!
Чувам как Джил изсъсква:
— Мамка му.
Чарли го дръпва надолу за ризата и го подхваща, докато пада.
— Бягайте! Натам! Изключете фенерчетата!
Залитам през мрака, блъскам се в Пол, който тича пред мен. Опитвам да си припомня пътя.
Върви отдясно. Тръбите са отляво, затова върви отдясно.
Закачам стената с рамо и ризата ми се разкъсва. Изтощен от жегата, Пол едва крачи. Така изминаваме двайсетина крачки, после Чарли ни спира, за да изчакаме Джил. В далечината лъч на фенер нахлува през отворената шахта. Надолу се спуска нечия ръка, последвана от глава.
— Идвай насам!
Лъчът шари наляво-надясно из тунела. Раздава се нов глас, този път женски.
— Това е последно предупреждение!
Поглеждам към Джил. В полумрака различавам как силуетът на главата му се поклаща — предупреждава ни да мълчим.
Усещам с врата си влажния дъх на Пол. Той се подпира на стената, сякаш почва да му призлява. Отново чуваме жената, която казва на своя партньор с подчертано висок глас:
— Обади се да сложат охрана на всички шахти.
За момент фенерчето се оттегля от отвора. Чарли незабавно ни побутна напред. Тичаме, докато стигаме до напречно разклонение, после завиваме надясно зад ъгъла и навлизаме в неизследвана територия.
— Тук не могат да ни видят — прошепва задъхано Джил и щраква фенерчето си.
Пред нас се разстила нов безкраен тунел, водещ към северозападния край на студентското градче.
— А сега какво? — пита Чарли.
— Обратно към „Едуардс“ — предлага Джил.
Пол избърсва челото си.
— Няма начин. Сложили са катинар.
— Ще пазят на всички изходи — казва Чарли.
Аз правя няколко крачки по западния тунел.
— Това ли е най-прекият път на северозапад?
— Защо?
— Защото мисля, че можем да се измъкнем при математическия факултет. Колко път има дотам?
Чарли подава последните остатъци от водата на Пол, който жадно пие.
— Неколкостотин метра — казва той. — Може би повече.
— По този тунел ли?
Джил се замисля за миг, после кимва.
— Нямам по-добра идея — казва Чарли.
Тримата тръгват след мен през мрака.
Известно време вървим мълчаливо по коридора. Когато моето фенерче отслабва, Чарли ми подава своето, но вниманието му е насочено най-вече към Пол, който изглежда все по-объркан. Когато Пол спира да се подпре на стената, Чарли го подхваща през кръста и продължава напред, като му напомня да не докосва тръбите. При всяка крачка последните капки вода звънко се плискат в шишетата. Започвам да се чудя дали не съм се заблудил.
— Момчета — обажда се изотзад Чарли, — Пол изнемогва.
— Просто трябва да поседна — мърмори безсилно Пол.
Изведнъж Джил насочва лъча на фенерчето си в далечината и от мрака изникват метални пръти.
— По дяволите.
— Решетка — казва Чарли.
— Какво ще правим?
Джил кляка, за да погледне Пол в очите. Разтърсва го за раменете.
— Хей. Има ли изход оттук?