— Сещам се.
— Е, и с нея беше така. Сигурно си сушеше косата до прегаряне. Всеки път, когато се навеждаше над мен, аз си мислех: миришеш като моя килим.
Вече съвсем е затънал в дебрите на свободните асоциации.
— Знаеш ли още кой миришеше така? — пита Джил.
— Кой?
— Хайде, спомни си. В подготвителния курс. Горещо и чисто. Веднага си спомням огъня в камината.
— Лана Макнайт — казвам.
Джил кимва.
— Така и не разбрах как останахте заедно толкова дълго. С Чарли се обзалагахме кога ще скъсате.
— Той ми казваше, че харесва Лана.
— Помниш ли онова момиче, с което ходеше във втори курс? — пита Джил, вече забързан към нова тема.
— Кой, Чарли ли?
— Казваше се Шарън, ако не греша.
— Онази с различните очи?
— Е, нейната коса миришеше вълшебно. Помня как седеше в нашата стая и чакаше Чарли да се върне. Цялата стая замирисваше на онзи лосион, който използваше мама. Нямам представа какъв е, но винаги съм го обичал.
Внезапно разбирам, че досега Джил никога не е споменавал пред мен за истинската си майка. Обичта го изкарва от равновесие.
— Знаеш ли защо скъсаха? — пита той.
— Защото тя го заряза.
Джил поклаща глава.
— Защото му омръзна да събира подир нея. Тя все оставяше в нашата стая разни неща — пуловери, чанти, какво ли не — и Чарли трябваше да й ги носи. Не разбираше, че това е само женска хитрина. Тя му даваше поводи да я посещава вечер. А Чарли реши, че е мърла.
Боря се с папийонката, опитвайки да я наместя под яката. Добрият стар Чарли. Богоподобен и неописуемо спретнат.
— Не е скъсала с него — продължава Джил. — Момичетата, които си падат по Чарли, никога не късат. Той ги зарязва.
В гласа му звучи лек намек, че винаги трябва да имам едно наум за Чарли, че тази придирчивост е важна черта от характера. Сякаш това може да обясни проблемите между него и Джил.
— Той е добро момче — бърза да се поправи Джил.
Изглежда, че повече не му се говори на тази тема. За момент в стаята настава тишина, нарушавана само от тихото шумолене на плат, докато смъквам папийонката и започвам борбата с възела отначало. Джил седи на леглото и разсеяно прокарва пръсти през косата си. Този навик му е от времето, когато носеше много по-дълга коса. Ръцете му още не са свикнали с промяната.
Накрая успявам да оформя нещо като лешник с крилца. Хвърлям едно око в огледалото и решавам, че не е чак толкова зле. Обличам смокинга. Стои ми идеално, по-добре дори от собствения ми костюм.
Джил все още мълчи и зяпа отражението си в огледалото, сякаш гледа картина. Ето че дойде и краят на неговото председателство. Сбогом на „Бръшляна“. Утре клубът ще е в ръцете на миналогодишното ръководство, а Джил ще стане призрак в собствения си дом. Отиват си най-хубавите му години в Принстън.
— Хей — казвам аз и пресичам хола, за да вляза в неговата спалня. — Гледай да се позабавляваш тази вечер.
Джил като че не ме чува. Слага клетъчния си телефон на зарядното устройство и гледа мигащата светлинка.
— Ще ми се да не бе станало така — заявява той.
— Чарли ще се оправи — успокоявам го аз.
Но той само свежда очи към дървената кутия, в която държи по-ценните си неща, и избърсва с длан прахта от капака. Стаята изглежда странно. Половината на Чарли е стара, но безупречно чиста. До гардероба са сложени маратонките му от първи курс с грижливо подпъхнати вътре връзки; Чарли носи миналогодишните само в почивните дни. Половината на Джил обаче изглежда безжизнена — нова и същевременно прашна. Той вади от кутията сребърния часовник, който носи само по специални поводи. Стрелките са спрели и той леко го разтръсква, за да навие пружината.
— Колко ти е часът? — пита Джил.
Показвам му часовника си и той сверява своя.
Навън е паднала нощ. Джил взима ключовете си, после вдига телефона от зарядното.
— Любимият ден на баща ми в колежа е балът в „Бръшляна“ през последната му година — казва. — Все за него разправяше.
Спомням си Ричард Къри и историите за „Бръшляна“, които разказвал на Пол.
Той казваше, че било като да живееш в сън, прекрасен сън.
Джил вдига часовника до ухото си. Слуша го, сякаш в звука има нещо вълшебно като шума на океански прибой в раковина.