— Добре, момчета — подвиква Джил, като хвърля последен поглед назад. — Хайде да извадим месото на пазара.
Първото, което си спомням след излизането от тунела, е колко ярко стана наоколо. Мощни улични лампи огряваха двора. Прожектори на охраната шареха по белия сняг. Светкавици на фотоапарати примигваха като светулки.
После идва прегръдката на студа; вятърът вие, заглушавайки дори тропота и възторжените крясъци. Снежинките се топят по кожата ми, оставяйки капки роса.
Най-сетне виждам какво става наоколо. Стена от преплетени ръце и крака се върти покрай нас като безкрайна змия. Пред очите ми се мяркат и изчезват лица — колеги, играчи от футболния отбор, жени, които съм забелязвал на минаване през градчето — но всички те потъват в абстрактната обща картина като късчета от колаж. Тук-там виждам чудновати добавки — цилиндри, плащове на Супермен, голи гърди с всевъзможни картинки — но всичко това се слива в общото цяло, един огромен, ревящ дракон като на китайско празненство, бълващ крясъци, писъци и фойерверки.
— Хайде! — крещи Джил.
Ние с Пол го следваме като хипнотизирани. Забравил съм как изглежда този двор в нощта на първия сняг.
Грамадното танцуващо влакче от човешки тела ни поглъща и след миг губя представа къде съм. Притиснат от всички страни, аз се мъча да запазя равновесие с раница на гърба и сняг под краката. Някой ме блъсва изотзад и усещам как ципът поддава. Преди да реагирам, дрехите ни се разсипват. След миг вече са изчезнали, смачкани из калта. Озъртам се с надеждата Чарли зад мен да е спасил нещо, но от него няма и помен.
„Цици и дупета, дупета и цици“ — напевно подвиква нейде наблизо младежки глас с кокни акцент, досущ като цветарка от „Моята прекрасна лейди“. Оттатък алеята виждам един дебел първокурсник, с когото съм провеждал встъпителен семинар, да се вмъква с подскачащо шкембе сред тълпата от второкурсници. Вместо облекло носи два големи рекламни плаката: ЗА ПРОБА ПАРИ НЕ ВЗИМАМ (отпред) и СЕКТОР ВЪТРЕШНИ ПРОВЕРКИ (отзад). Най-сетне забелязвам Чарли. Вече се е добрал до периферията на кръга, където виждам и Уил Клей от нашия факултет — само по тропически шлем и с две кутии бира в ръцете. Чарли събаря шлема му, онзи го подгонва по двора и двамата скоро изчезват от поглед.
Смехът се носи на приливи и отливи. Сред суматохата някой ме сграбчва за ръката.
— Да вървим.
Джил ме дърпа към външния кръг.
— А сега какво? — пита Пол.
Джил се озърта. На всички изходи от двора стоят пазачи.
— Насам — предлагам аз.
Наближаваме един от входовете на общежитието и влизаме. Пияна второкурсничка отваря вратата на стаята и замръзва на прага, сякаш се мъчи да съобрази кой кого трябва да поздрави. Оглежда ни от глава до пети, после размахва бутилка бира.
— Наздраве.
Тя се оригва и затръшва вратата, но не преди да забележим как една нейна колежка се топли пред камината, прикрита само с кърпа около бедрата.
— Идвайте — казвам аз.
Двамата ме следват към горния етаж, където започвам да блъскам по една врата.
— Какво пра… — започва Джил.
Но преди да довърши, вратата се отваря и ме посрещат две големи зелени очи. Щом ме виждат, устните под тях леко се открехват. Кати е облечена с изпъната тениска и избелели джинси; червеникаво-кестенявата й коса е стегната отзад на къса опашка. Преди да ни пусне вътре, тя избухва в смях.
— Знаех си, че ще дойдеш — казва тя, докато ми разтрива ръцете. После ме обгръща в сърдечна и топла прегръдка. — Официален костюм за моя рожден ден — добавя и ме оглежда от глава до пети. Очите й блестят. — Затова ли не се обади?
Докато Кати отстъпва навътре в стаята, забелязвам, че Пол гледа втренчено фотоапарата в ръката й — „Пентакс“ с огромен телеобектив.
— Това за какво е? — пита Джил, когато тя оставя фотоапарата.
— Правя снимки за „Принс“ — обяснява тя. — Може най-сетне да отпечатат поне една.
Сигурно затова не тича навън с останалите. Вече цяла година Кати се мъчи да пусне снимка на първа страница на студентския вестник „Дейли Принстъниън“, но строгата йерархия на курсовете действа срещу нея. Днес обаче системата се обръща в нейна полза. В тия общежития настаняват само първокурсници и второкурсници, а нейната стая има великолепен изглед към двора.
— Къде е Чарли? — пита тя.
Джил свива рамене и хвърля поглед навън през прозореца.