Знам, че навън снеговалежът е по-силен, отколкото преди, сякаш иска да събере цялата наша зима в една-единствена буря.
— Не и през април — отговарям.
Седим на масата, само на сантиметри един от друг.
— И в Ню Хампшър — казва тя. — Не и през април.
Разбирам какво иска да направи, накъде иска да ме отведе. Накъдето и да било, само не тук. Открай време искам да зная как е живяла у дома, за какво са разговаряли на вечеря около масата. Представям си северната част на Нова Англия като американски Алпи — на всяка крачка планини и санбернари с буренца.
— През зимата с малката ми сестра правехме щуротии — казва Кати.
— С Мери?
Тя кимва.
— Всяка година, когато замръзваше близкото езеро, ходехме да пробиваме дупки в леда.
— Защо?
Тя се усмихва.
— За да могат да дишат рибите.
Горе пред стълбището минават гости на бала — малки късчета подвижна топлина.
— Взимахме дръжки от метли — продължава тя — и правехме дупки по цялото езеро. Както се дупчи капачка на буркан.
— За да държиш вътре светулки — казвам аз.
Тя кимва и хваща ръката ми.
— Кънкьорите ни ненавиждаха.
— Моите сестри ме водеха да се пързаляме с шейни — споделям аз.
В очите на Кати трепват искрици. Сеща се, че има едно предимство: тя е голяма сестра, а аз — малко братче.
— В Кълъмбъс няма много хълмове — продължавам аз, — тъй че ходехме все на едно и също място.
— И сестрите ти те влачеха нагоре с шейната.
— Разказвал ли съм ти вече?
— Не, просто големите сестри винаги правят така.
Не мога да си я представя как влачи шейна по нагорнището. Моите сестри са яки като мулета.
— Разказвал ли съм ти за Дик Мейфийлд? — питам аз.
— За кого?
— Момчето, с което излизаше сестра ми.
— И какво?
— Когато го чакаше да се обади, Сара не ме пускаше да припаря до телефона.
Тя усеща закачката в тона ми. И това влиза в правилото — големите сестри винаги правят така.
— Не вярвам Дик Мейфийлд да е имал моя телефонен номер.
Кати се усмихва и преплита пръсти с моите. Неволно си припомням сплетените пръсти на Пол.
— Важното е, че имаше номера на сестра ми — казвам аз. — Беше я накарал да хлътне до уши, макар че караше старо червено камаро с изрисувани отстрани пламъци.
Кейт неодобрително поклаща глава.
— Дик Жребеца и неговата машина за лов на мацки — добавям аз. — Казах го една вечер, когато беше дошъл, а майка ми ме прати да си легна без вечеря.
Дик Мейфийлд изниква пред мен като по магия. Той ме наричаше Малкия Том. Веднъж ме взе да се повозя с камарото и ми разкри една тайна. Няма значение колко си дребен. Важен е размерът на пламъка в двигателя ти.
— Мери се срещаше с един, който караше мустанг, модел шейсет и четвърта — казва Кати. — Питах я дали правят нещо на задната седалка. Тя рече, че онзи прекалено се боял да не изцапа колата.
Истории за секс, сведени до истории за коли. Начин да разговаряме за всичко и за нищо.
— Първата ми приятелка караше фолксваген — подемам аз. — Беше падал във вода и от задната седалка винаги лъхаше една особена миризма, като на сурова риба. Нищо не можеше да се прави на нея.
Тя се обръща към мен.
— Първата ти приятелка е можела да кара кола?
Почвам да мънкам, защото усещам как съм се насадил. Накрая смутено признавам:
— Аз бях на девет, а тя на седемнайсет.
Кати се разсмива. Известно време мълчим, сетне ми се струва, че най-сетне е дошъл подходящият миг.
— Казах на Пол — изричам аз.
Тя вдига очи.
— Повече няма да работя по книгата.
Кати не отговаря веднага. Вдига ръце и разтрива раменете си, сякаш й е студено. След толкова много намеци чак сега осъзнавам, че не е свикнала с прохладата в стаята.
— Искаш ли сакото ми? — питам я.
Тя кимва.
— Цялата съм настръхнала.
Няма начин да не погледна. Ръцете й са покрити със ситни пъпчици. Извивките на гърдите й са млечнобели като на порцеланова статуетка.
— Ето — казвам аз и я намятам със смокинга.
Дясната ми ръка докосва рамото й само за миг, но тя посяга и я задържа. Времето спира. Както съм се извил към нея и чакам, тя привежда глава напред. Ароматът на парфюм се смесва с мириса на косата й. Ето, най-сетне получих нейния отговор.