Кати накланя глава настрани, а аз посягам в тъмното пространство между сакото и раменете й, за да я прегърна през кръста. Триенето в плата на роклята задържа пръстите ми на място и аз откривам, че я държа здраво, но без ни най-малко усилие. Пред лицето й провисва кичур коса, но тя не го отмята назад. Под долната й устна има петънце от червило — толкова мъничко, че може да бъде видяно само съвсем отблизо. Все още съм изненадан, че стигнах дотук. Сетне достигам още по-близо, където вече нищо не различавам, и нейните топли устни покриват моите.
27.
Точно когато целувката се задълбочава, чувам отваряне на врата. Готов съм да наругая натрапника, но виждам, че пред нас стои Пол.
— Какво става? — питам аз и се отдръпвам назад.
Пол замаяно се озърта из стаята.
— Извикали са Винсънт за разпит — едва успява да избъбри той.
Изглежда точно толкова изненадан от срещата с Кати, колкото и тя да го види тук.
От все сърце се надявам да лепнат на Тафт убийство.
— Кога?
— Преди час или два. Току-що разговарях с Тим Стоун в Института.
Настава неловко мълчание.
— Намери ли Къри? — питам аз, докато бърша червилото от устните си.
Но в кратката пауза преди Пол да отговори, ние безмълвно подхващаме стария спор за „Хипнеротомахия“ и за решението, което взех.
— Дойдох тук да поговоря с Джил — отсича Пол, слагайки край на разговора.
Ние с Кати го гледаме как се промъква покрай стената към бюрото, взима няколко от старите си чертежи на криптата, рисувани месеци наред, после изчезва също тъй бързо, както се появи. Полъхът от затварянето на вратата размърдва листовете по пода.
Докато Кати слиза от масата, имам чувството, че съвсем ясно чета мислите й. Няма бягство от тази книга. И най-твърдото решение на света не ще ми помогне да се изтръгна от нея. Дори тук, в „Бръшляна“, където е вярвала да намерим спокойствие, „Хипнеротомахия“ дебне отвсякъде — от стените, от въздуха, нахълтва през вратата в най-неочаквания момент.
Но за моя изненада в момента я вълнуват само фактите, които съобщи Пол.
— Идвай! — нарежда тя в изблик на енергия. — Трябва да намеря Сам. Ако арестуват Тафт, ще й се наложи да смени заглавието.
Горе заварваме Джил и Пол да разговарят в единия ъгъл. Сякаш цялата зала е стихнала от изненада, че клубният отшелник се появява на подобно събитие.
— Къде е тя? — обръща се Кати към кавалера на Сам.
Аз съм твърде разсеян, за да чуя отговора. От две години си представям Пол като главен обект за майтапи в „Бръшляна“ — странния звяр, окован долу в мазето. Но сега всички абсолвенти са застанали мирно, сякаш един от старите портрети е оживял пред очите им. Лицето на Пол е напрегнато, едва ли не отчаяно; или не забелязва, че целият клуб го гледа, или не дава пет пари за това. Приближавам се да чуя за какво си говорят и виждам как Пол подава на Джил нагънат лист хартия. Картата с криптата на Колона.
Когато двамата се обръщат, всички в клуба гледат как Джил напуска залата. Абсолвентите се опомнят първи. Един след друг ръководителите на клуба почват да чукат с кокалчетата на пръстите си по маси, по парапети, по дъбовата ламперия. Пръв започва заместник-председателят Брукс, след него е ковчежникът Картър Симънс; и накрая от всички страни се разнася мощен тътен за сбогом. Паркър, все още на дансинга, удря по-силно от всички останали с надеждата да се прояви за последно. Но вече е късно. И пристигането, и оттеглянето на Джил са прецизно избрани. Той е като танцьор, който знае кога да изпълни стъпката само веднъж. Докато шумът на тълпата заглъхва, аз изтичвам след двамата.
— Ще откараме Пол до дома на Тафт — казва Джил, когато ги догонвам в Служебната стая.
— Какво?
— Трябва да вземе нещо. Чертеж.
— Сега ли отивате?
— Тафт е в полицията — повтаря той обясненията на Пол. — Пол се нуждае от превоз.
Чувствам как се въртят механизмите на съдбата. Джил иска да помогне като Чарли; иска да опровергае онова, което му казах на болничния паркинг.
Пол мълчи. По лицето му разбирам, че е трябвало да потеглят само двамата с Джил.
Каня се да обясня на Джил, че не мога, че ще трябва да тръгнат без мен, когато изведнъж всичко се обърква още повече. На прага изниква Кати.
— Какво става? — пита тя.
— Нищо — отвръщам. — Хайде да се връщаме долу.