— Той знаеше какво прави — казва Пол, когато приключвам четенето.
— Кой?
— Винсънт. Тази сутрин.
— Като те заплаши с писмото?
— Той знаеше, че нищо не може да ми направи. Затова се захвана с баща ти.
Чувам как в гласа му се прокрадват обвинителни нотки. Всичко се връща към момента, когато блъснах Тафт.
— Ти си онзи, който избяга — промърморвам тихичко аз.
Едната гума хлътва в дупка и под колата плисва разтопен сняг.
— Но съм и онзи, който извика полицията — отвръща Пол.
— Какво?
— Затова прибраха Винсънт. Казах им, че съм го видял близо до библиотеката, когато застреляха Бил.
— Излъгал си ги.
Чакам Джил да реагира, но той не откъсва очи от пътя. Гледам тила на Пол и ме обзема странното чувство, че виждам самия себе си, че отново съм в колата на баща ми.
— Това ли е? — пита Джил.
Пред нас се издигат бели дървени къщи. На адреса на Тафт не свети нито един прозорец. Отзад се тъмнее горичка с обсипани в бяло корони.
— Не свети — промърморва замислено Пол. — Още е в полицията.
— Господи, Пол — казвам аз. — Откъде изобщо си сигурен, че чертежът е тук?
— Няма къде другаде да го скрие.
Джил дори не ни чува. Стреснат от вида на къщата, той отслабва натиска върху спирачките, оставя колата да продължи по инерция и се готви да завие обратно. Но точно когато слага крак върху съединителя Пол дръпва ръчката на вратата и изскача на тротоара.
— По дяволите. — Джил удря спирачки и изскача след него. — Пол.
Вятърът заглушава думите му. Виждам как Пол мърда устни и сочи къщата. После тръгва натам през снега.
— Пол… — подвиквам съвсем тихичко аз и също слизам.
В съседната къща светва лампа, но Пол не обръща внимание. Изкачва се на верандата, притиска ухо към вратата и почуква.
Вятърът фучи покрай фасадата, вдига облаци снежен прах от покрива. Прозорецът на съседа изгасва. След като никой не отговаря Пол натиска бравата, но вратата се оказва заключена.
Джил застава до него.
— Какво ще правим?
Пол почуква отново, после вади от джоба си връзка ключове, подбира един и го пъхва в ключалката. Натиска с рамо. Раздава се скърцане на панти.
— Не може така — казвам аз, като се мъча гласът ми да звучи авторитетно.
Но Пол вече е влязъл и оглежда първия етаж. Без да каже нито дума, той изчезва навътре в къщата.
— Винсънт! — долита гласът му от мрака. — Винсънт, тук ли си?
Думите му постепенно заглъхват. Чувам стъпки по стълбището, после настава тишина.
— Къде отиде? — пита Джил, пристъпвайки към мен.
Наоколо се носи странна миризма — неясна, и все пак силна. Вятърът нахлува през вратата, блъска ни в гръб, подмята кичурите на Джил. Обръщам се и затварям. Клетъчният телефон на Джил почва да звъни.
Щраквам ключа на лампата, но без резултат. Очите ми почват да привикват с полумрака. Пред мен е столовата на Тафт — барокова мебел, тъмни стени, столове с лъвски лапи. Отсреща има стълбище.
Телефонът на Джил звъни отново. Той е зад мен, вика Пол. Миризмата се засилва. На малката масичка до стълбището се въргалят три предмета. Протрит портфейл, връзка ключове и очила. Изведнъж всичко се прояснява.
Обръщам глава към Джил.
— Вдигни телефона.
Докато той бърка в джоба си, аз изтичвам нагоре по стъпалата.
— Кати… — долита отдолу гласът му.
Всичко е обгърнато в сенки, наложени една върху друга. Стълбището изглежда начупено като мрак, гледан през призма. Джил повишава глас.
— Какво? Господи…
После той хуква нагоре, блъска ме, крещи да побързам, казва ми онова, което вече знам.
— Тафт не е в полицейския участък. Пуснали са го преди повече от час.
Стигаме до площадката точно навреме, за да чуем крясъка на Пол.
Джил ме тласка напред, по посока на звука. Обзема ме мъчителното чувство, че сме закъснели, че най-страшното вече е станало. Джил ме изпреварва, изтичва по коридора надясно. Усещането ми за реалност се накъсва на отделни мигове между инстинктивните действия. Краката ми се движат. Времето тече все по-бавно; светът е превключил на долна предавка.
— О, боже — стене Пол. — Помогнете ми.