Стените на спалнята са огрени от лунни лъчи. Гласът на Пол идва от банята. Отново усещам неуместния мирис — мирис на фойерверки и капси от детски пистолет. По стените има кръв. Във ваната лежи нечие тяло. Пол е коленичил, привежда се през порцелановия ръб.
Тафт е мъртъв.
Джил отстъпва, залитайки, но аз не мога да откъсна очи от гледката. Тафт лежи по гръб, притиснат под тежестта на корема си. На гърдите му има огнестрелна рана, между очите още една и кръвта все още блика по челото му. Когато Пол протяга трепереща ръка, едва удържам нелепия импулс да се разсмея. Усещането идва и отминава. Чувствам се сънен, почти пиян.
Джил звъни на полицията.
— Спешен случай — казва той. — На Олдън стрийт. До Института.
Гласът му кънти в тишината. Пол прошепва номера на къщата и Джил го повтаря в слушалката.
— Побързайте.
Изведнъж Пол става от пода.
— Трябва да се махаме.
— Какво?
Започвам да се опомням. Слагам ръка върху рамото на Пол, но той се втурва в спалнята, оглежда навсякъде — под леглото, в гардероба, между книгите по рафтовете.
— Не е тук — казва той. После се обръща, стреснат от нова мисъл. — Картата! Къде ми е картата?
Джил ме поглежда, сякаш това е признак, че Пол губи разсъдък.
— В касата — казва той и хваща Пол за ръката. — В „Бръшляна“. Където я оставихме.
Но Пол дръпва ръка и тръгва към стълбището. В далечината се раздава вой на сирени.
— Не можем да си тръгнем — викам след него аз.
Джил ме поглежда, но тръгва след Пол. Сирените наближават — все още са на няколко пресечки от нас, но се засилват. Хълмовете зад прозорците са придобили метален цвят. Нейде в църквата посрещат Великден.
— Аз излъгах полицаите за Винсънт — извиква Пол. — Не бива да съм тук, когато го открият.
Изскачам през вратата подир тях и газя през снега към сааба. Джил включва двигателя, задавя го и колата надава такъв рев, че прозорците в съседната къща светват. Той превключва на първа и опитва отново. Колелата захапват асфалта и саабът потегля. Точно когато завиваме по първата пресечка, в отсрещния край на улицата се появява полицейска кола. Гледаме я как спира пред къщата на Тафт.
— Къде отиваме? — пита Джил и се озърта към огледалото.
— В „Бръшляна“ — казва Пол.
28.
Когато пристигаме, клубът е пуст и безмълвен. Някой е нахвърлял на пода в главната зала куп парцали, за да попият разсипания алкохол, но тук-там още блестят мътни езерца. Завесите и покривките са на петна. Не се вижда никой от персонала. Изглежда, Кели Данър е пропъдила всичко живо.
Килимът по стълбището към втория етаж е подгизнал — подметките на гостите са пренесли алкохола. След като влизаме в Служебната стая, Джил затваря вратата и щраква лампата. Останките от строшения мокър бюфет са струпани в ъгъла. Огънят в камината догаря, но над жаравата все още играят пламъчета.
Виждайки телефона на масата, аз се сещам за номера, който не успях да си спомня, когато клетъчният телефон на Джил спря да работи, и изведнъж проумявам какво е всичко това. Провал в паметта; погрешна връзка. Линията между Ричард Къри и Пол е претоварена със смущения и сред тях посланието на Къри се губи. И все пак той бе изложил исканията си съвсем недвусмислено.
Кажи ми къде е чертежът, Винсънт, каза той на лекцията за Разпети петък, и повече няма да ме видиш. Това е единственото, което още ни свързва. Но Тафт отказа.
Джил вади ключ и отваря махагоновия шкаф.
— Ето я — казва той, изваждайки картата.
Мислено виждам отново как Къри пристъпва на двора към Пол, после се отдалечава към катедралата, към сградата „Дикинсън“ и кабинета на Бил Стийн.
— Божичко — промърморва Джил. — Как ще оправим тая каша?
— Обади се в полицията — казвам аз. — Къри може да дойде за Пол.
— Не — възразява Пол. — Той няма да вдигне ръка срещу мен.
Но Джил е имал предвид съвсем друго — как ще се оправдаем, че избягахме от дома на Тафт.
— Къри е убил Тафт? — изумява се той.
Аз заключвам вратата.
— Убил е и Стийн.
Чувствам се като в херметична камера. Останките от мокрия бюфет, пренесени тук от долния етаж, излъчват сладникав мирис на гнило.
Джил стои до масата и мълчи.
— Той няма да вдигне ръка срещу мен — повтаря Пол.
Но аз си спомням писмото, което открихме в бюрото на Стийн. Искам да ти направя едно предложение. Ще има предостатъчно и за двама ни. И сетне отговорът на Къри, който едва сега разбирам в истинския му смисъл: Ами Пол?