И пак отвън:
— По-бързо! Скачай!
— Пол! — крещя аз, докато пламъците ме отблъскват към перваза.
Нажеженият дим стяга гърдите ми като железен обръч. В другия край на стаята вратата към служебното стълбище се затваря. Няма кого да видя. Скачам.
Това е последното, което си спомням, преди мокрият сняг да ме обгърне. После има само експлозия като внезапен изгрев посред нощ. Взрив на газова тръба срутва сградата до основи. И започват да валят сажди.
Сред глухата тишина аз крещя. На пожарникарите. На Джил. На всеки, който ме чува. Аз крещя: „Ричард Къри отвори вратата на служебното стълбище и помъкна Пол надолу“.
— Изслушайте ме.
И отначало ме слушат. Двама пожарникари ме чуват и отиват по-близо до сградата. Един санитар се мъчи да разбере.
— Какво стълбище! — пита той. — Накъде води?
— Тунелите — казвам аз. — Стълбището свършва близо до входа към тунелите.
После димът се разсейва, маркучите обливат с вода останките от клуба и всичко почва да се променя. Вече не търсят, не слушат. Нищо не е останало, казват те и бавно крачат насам-натам. Вътре няма жива душа.
— Пол е жив — крещя аз. — Видях го.
Но всяка секунда е нов удар срещу него. Всяка минута е шепа пясък. По погледа на Джил осъзнавам колко много неща са се променили.
— Добре съм — казва той на санитаря, който превързва ръката му. Избърсва влажната си буза, после сочи към мен. — Помогнете на приятеля ми.
Луната виси над нас като бдящо око и докато седя и гледам мълчаливите мъже, които поливат с вода разрушената сграда, аз чувам с душата си гласа на Пол.
— Може би звучи странно — изрича той, като ме гледа над чашата кафе, — но имам чувството, че той е и мой баща.
През черната завеса на небето виждам лицето му, изпълнено с такава увереност, че му вярвам дори и сега.
— Е, как ти се струва? — пита ме той.
— Кое, да отидеш в Чикаго?
— Заедно да отидем в Чикаго.
Не помня нито къде ни водиха през онази нощ, нито за какво ни разпитваха. Огънят продължаваше да гори пред мен и гласът на Пол кънтеше в ушите ми, сякаш той още можеше да възкръсне от пламъците. До изгрев-слънце видях хиляди лица, носещи послания на надеждата — приятели, събудени от пожара; преподаватели, събудени от сирените; дори църковната служба бе прекъснала заради нас. И всички се струпаха наоколо като подвижна съкровищница, всяко лице беше златна монета, сякаш в онази нощ бе издаден върховен закон, че трябва да превъзмогнем загубата, като броим какво ни остава. Може би още тогава разбрах, че навлизаме в богата, страшно богата бедност. Каква мрачна комедия, сътворена от боговете! Моят брат Пол, принесен в жертва навръх Великден. Костенурката на иронията се стовари върху главите ни.
Тази нощ и тримата оцеляхме заедно. Нямаше друг начин. Отново бяхме съквартиранти, само че в болницата — Джил, Чарли и аз. Не си казахме нито дума. Чарли опипваше малкото разпятие на шията си, Джил спеше, а аз гледах стените. Без вести за Пол вложихме душите си в мита за неговото оцеляване, в мита за възкресението му. Би трябвало да съм по-разумен и да не вярвам наивно, че приятелството устоява на всичко, че е по-трайно от семейството. И все пак онзи мит ме крепеше тогава. Тогава и занапред.
Мит, казвам аз. Но не и надежда.
Защото кутията на надеждата лежеше празна.
29.
Времето, този велик лечител, ни заряза и си изми ръцете. Още преди да изпишат Чарли от болницата, вече бяхме вчерашна новина. Колегите ни гледаха тъй, сякаш не сме си на мястото — неясни спомени, обгърнати от ореола на някогашна значимост.
След седмица облакът на насилие над Принстън се разсея. Студентите отново започнаха да се разхождат по тъмно — отначало на групи, после сами. Не можех да спя и посред нощ ходех до денонощния магазин само за да видя човешки лица. Ричард Къри още бе жив в разговорите. Пол също. Но постепенно техните имена отстъпиха място на разговори за изпити, спорт и обичайните пролетни теми: кой е спал с научната си ръководителка, как ще завърши нашумелият телевизионен сериал… Дори и заглавията, които четях, докато чаках на опашка пред касата, за да не се чувствам сам, докато всички останали са с приятели, подсказваха, че светът се върти и без нас. На седемнайсетия ден след Великден най-важната новина беше, че е отхвърлен проектът за подземен паркинг. Само ниско на втора страница се споменаваше, че един богат бивш възпитаник на Принстън е дарил два милиона за възстановяването на „Бръшляна“.