И все пак си мисля, че това донякъде облекчи Чарли. Сянката на станалото тегнеше все повече над живота му. Джил го наричаше мания за преследване — очакване бедата да дебне зад всеки ъгъл — но според мен Чарли просто бе повярвал, че е можел да спаси Пол. Така или иначе, тепърва щеше да си плати за провала — ако не в Принстън, то в някой бъдещ ден. Не от преследване се боеше Чарли, а от присъда.
Единствените проблясъци на радост през последните ми дни в колежа идваха от Кати. Отначало, докато Чарли още лежеше в болницата, тя носеше храна на нас двамата с Джил. След пожара заедно с още няколко момичета от „Бръшляна“ бяха почнали да си готвят заедно и тъй като се боеше, че не се храним, тя винаги готвеше за трима. По-късно взе да ме извежда на разходки. Твърдеше, че слънцето има целебни свойства, че в космическите лъчи имало следи от литий, но можеш да ги уловиш само на разсъмване. Дори правеше снимки, сякаш смяташе, че си струва да запомним онези дни. Фотографската й душа твърдо вярваше, че с подходящо осветление всичко може да се оправи.
Без „Бръшляна“ Кати се приближи още повече до онова, което исках да бъде, и престана да ми напомня за странната, неразбираема страна от характера на Джил. Винаги беше бодра и весела, с разпусната коса. Вечерта преди дипломирането отидохме на кино, после тя ме покани в стаята си, уж за да се сбогувам с нейните съквартирантки. Знаех, че има нещо друго предвид, но отказах. В стаята щеше да има твърде много снимки на стабилните неща в нейния живот — родители, близки, приятели, кучето до леглото й в Ню Хампшър. Една последна нощ в стая, изпълнена с нейните вечни звезди, само щеше да ми напомни колко нестабилен и мимолетен е моят собствен живот.
Няколко седмици чакахме да приключи разследването на пожара в „Бръшляна“. Най-сетне в един петъчен ден, точно преди края на учебната година, местните власти обявиха, че Ричард Къри „както описват очевидците, е предизвикал пожар в клуб «Бръшляна», довел до смъртта на двама души в сградата“. В подкрепа на тезата демонстрираха две овъглени парчета от човешка челюст, съвпадащи със зъболекарския картон на Къри. Газовата експлозия не бе пощадила почти нищо друго.
Следствието обаче остана открито и не спомена нищо конкретно за Пол. Знаех защо. Само три дни след експлозията един детектив призна на Джил, че все още се надяват Пол да е оцелял: намерили съвсем малко останки и доколкото можели да се идентифицират, всичките били от Къри. През следващите дни чакахме с надежда завръщането на Пол. Но когато той не се завърна, не изскочи от гората след период на забрава, детективите сякаш разбраха, че е по-добре да си мълчат, отколкото да ни залъгват с фалшиви надежди.
Денят на дипломирането дойде топъл, зелен и безветрен, сякаш изобщо не е имало мразовит Великден. Из въздуха дори пърхаше пеперуда, докато аз седях в двора пред Насау Хол сред тълпа от колеги с академични роби, чакащи да получат дипломите си. Представях си как горе в кулата безмълвно бие камбана без език — Пол празнува нашето щастие нейде отвъд гънките на света.
В този светъл ден навсякъде имаше призраци. Жени с вечерни рокли от бала на „Бръшляна“ танцуваха из небето като рождественски ангели, възвестяващи новия сезон. Голи олимпийци търчаха из дворовете, без да се срамуват от голотата си, като призраци на отминалия сезон. Приветственото слово беше на латински, изпълнено с неразбираеми шеги, и за момент си представих, че от трибуната ни поздравява Тафт, зад него стои Франческо Колона, а зад тях двамата тълпа мъдри философи се готви да запее като група пияни апостоли.
След церемонията тримата се върнахме в стаята за последен път. Чарли заминаваше за Филаделфия. През лятото щеше да работи като санитар, а наесен постъпваше в медицински институт. След дълги колебания беше избрал Пенсилванския университет. Искаше да е по-близо до родителите си. Джил забързано събираше разните дреболии от стаята си. Призна, че тази вечер заминавал от Ню Йорк за Европа. Щял да посети Италия и други места. Трябвало му време, за да се опомни.
След като Джил си тръгна, ние с Чарли проверихме пощенската кутия. Намерихме четири малки плика с еднакви размери. Вътре имаше бланки с въпросника за регистъра на випускниците. Прибрах моята и тази на Пол, защото осъзнах, че още не са го отписали. За момент се запитах дали не са му издали и диплома, която сега лежи някъде непотърсена. Но на плика за Джил името беше задраскано и заместено на ръка с моето. Отворих го. Въпросникът беше попълнен, имаше и адрес на хотел някъде в Италия.