„Скъпи Том, пишеше отвътре върху капака на плика, оставих ти бланката на Пол. Мислех, че ще поискаш да я вземеш. Предай на Чарли, че съжалявам задето изчезнах така набързо. Знам, че ще ме разберете. Ако случайно попаднеш в Италия, обади ми се.
На раздяла прегърнах Чарли. Една седмица по-късно той ми позвъни у дома да пита дали смятам да посетя сбирката на випуска догодина. Само Чарли може да си измисли такъв предлог за телефонно обаждане. Разговаряхме няколко часа. Накрая той помоли да му дам адреса на Джил в Италия. Каза, че намерил пощенска картичка, която много щяла да му хареса, дори се опита да ми я опише. Разбрах, че Джил не му е оставил адрес. Така и не бяха успели да се сдобрят окончателно.
Не посетих Италия — нито през онова лято, нито по-късно. През следващите четири години с Джил се срещнахме на три пъти, все на сбирки на випуска. Все по-малко имахме да си кажем. Фактите от живота се превръщаха в изящен и безсмислен брътвеж. В крайна сметка той се върна в Манхатън; стана банкер като баща си. За разлика от мен, годините му се отразиха добре. На двайсет и шест обяви годежа си с красива жена, една година по-млада от нас, която ми приличаше на звезда от стар филм. Когато ги видях заедно, вече не можех да отрека, че животът на Джил е влязъл в релсите.
С Чарли обаче не се забравихме. Откровено казано, той не ме пусна да се отдръпна. Заслужил е званието на най-трудолюбив мой приятел и отказва да забрави старата дружба само заради растящите разстояния и гаснещите спомени. През първата година в медицинския институт се ожени и момичето удивително прилича на майка му. На нея кръстиха и първото си дете, момиченце. Второто беше момче. Нарекоха го на мое име. Като заклет ерген мога да оценя Чарли напълно безпристрастно, без да се боя как изглеждам в сравнение с него. Не намирам други думи, освен да кажа, че като баща е дори по-добър, отколкото като приятел. В грижите, които полага за децата си, усещам отзвук от неговата вродена всеотдайност, необятната енергия, огромната благодарност за живота, която винаги е проявявал в Принстън. Днес той е божи човек — детски лекар. Жена му казва, че в почивните дни понякога пак излиза с линейката. Надявам се някой ден Чарли Фрийман да застане пред Божия съд и да му обяснят, че е изкупил с лихвата всичките си прегрешения. Не съм срещал по-добър човек.
Трудно ми е да обясня какво стана с мен. След дипломирането се върнах в Кълъмбъс. Цяло лято останах у дома, само веднъж отскочих до Ню Хампшър. Дали защото разбираше по-добре от мен какво съм загубил, или защото се радваше, че Принстън вече е минало, майка ми отвори сърцето си. Разговаряхме, шегувахме се. Хранехме се заедно, само двамата. Излизахме на стария хълм, където някога се пързалях със сестрите си, и тя ми разказваше как е живяла. Възнамеряваше да отвори още една книжарница в Кливланд. Обясняваше ми как ще я обзаведе отвътре, как се кани да продаде къщата, след като вече никой няма да живее тук. Разбирах само най-важното — че вече е готова да продължи напред.
За мен обаче проблемът не бе да продължа напред. Трябваше да разбера. С годините всички други неясноти от живота ми се разсеяха — нещо, което не бе успял да постигне баща ми. Мога да си представя какво е мислил Ричард Къри на онзи Великден: че Пол е в неговото някогашно положение, че би било непоносимо неговият сирак да се превърне в нов Бил Стийн, Винсънт Тафт или дори Ричард Къри. Старият приятел на баща ми вярваше в чистия лист, в празния чек с неограничено доверие; просто ни трябваше твърде много време, за да го разберем. Дори и Пол, в дните, докато все още се надявахме да е жив, ми даваше поводи да си мисля, че ни е изоставил, че е избягал по тунелите, за да не се завърне; деканът почти не му оставяше надежда да се дипломира, а аз не му давах надежда за Чикаго. Когато го бях попитал къде иска да бъде, той ми отговори откровено: в Рим с лопата. Но някога бях твърде малък, за да задавам на баща си такива въпроси, макар че той навярно щеше да отговори искрено.
Гледайки в миналото, предполагам, че единственият начин да обясня защо завърших английска литература, след като загубих вяра в книгите — защо имах такова чувство за необятни възможности при работата с книгата на Колона, след като отхвърлих обичта на баща ми към него — е да кажа, че търсех късчетата, оставени от моя баща, за да сглобя от тях истинския му облик. Защото, докато познавах Пол и работех заедно с него над „Хипнеротомахия“, отговорът винаги изглеждаше на една ръка разстояние. Защото докато бяхме заедно, винаги имаше надежда рано или късно да разбера.