Естествено, баща ми не спадаше към тях. Той крачеше през историческите изследвания на Ренесанса със собствена маршова стъпка и докато повечето му колеги обръщаха гръб на „Хипнеротомахия“, той бе насочил мерника си изцяло към нея. Към каузата го привлякъл един професор на име д-р Макбий, преподавател по европейска история в Принстън. Макбий, който починал една година преди моето раждане, бил дребен, невзрачен човечец със слонски уши и ситни зъби, дължал целия си успех в този свят на своя неукротим характер и на поразителния си нюх към онова, което превръща историята в ценна наука. Макар и невзрачен, както вече казах, той заемал видно място в академичните кръгове. Всяка година неговата заключителна лекция за смъртта на Микеланджело препълвала най-голямата аудитория и карала преподавателското тяло да бърше очи. Но преди всичко Макбий бил страстен поклонник на една книга, която всички останали пренебрегвали. Той вярвал, че в „Хипнеротомахия“ има нещо особено, може би дори велико, и убеждавал студентите си да се ровят из старата книга в търсене на истинския й смисъл.
Един от тях надхвърлил дори и най-смелите мечти на Макбий. Баща ми бил син на книжар от Охайо и пристигнал в колежа един ден след като навършил осемнайсет — почти половин век след като Франсис Скот Фицджералд описал колко е шик да си момче от Средния Запад в Принстън. Много неща се били променили през тия петдесет години. Принстън се отърсвал от ролята на недостъпно елитно училище и изцяло в духа на онази епоха се насочил към традициите. Колегите първокурсници на баща ми били последните, които трябвало задължително да посещават църковната служба в неделя. Една година след неговото завършване в студентското градче за пръв път се появили жени. Радиостанцията на колежа ги посрещнала с „Алилуя“ на Хендел. Баща ми често казваше, че духът на неговата младост е отразен най-ясно в есето на Имануел Кант „Що е Просвещение?“. За него Кант беше нещо като Боб Дилън от края на осемнайсети век.
Такъв бе моят баща — винаги готов да изтрие онази черта от историята, отвъд която всичко изглежда плесенясало и неразбираемо. Търсеше в нея не дати и велики личности, а идеи и книги. Като студент той следвал в Принстън заветите на Макбий още две години, а след като завършил, продължил по същия път в Чикагския университет, където защитил докторат по история на Ренесансова Италия. За отличната защита получил едногодишна академична стипендия в Ню Йорк, а после от Щатския университет на Охайо му предложили мястото на преподавател по история на петнайсети век и той използвал възможността да се завърне в родния край. Майка ми — счетоводителка с интереси към Шели и Блейк — поела книжарския бизнес в Кълъмбъс след оттеглянето на дядо ми. С общите им усилия аз бях отгледан в лоното на библиофили, също както някои деца биват възпитани в религиозен дух.
На четири години вече пътувах по издателски конференции заедно с майка си. На шест познавах различните видове пергамент. Преди рождения си ден вече бях виждал поне шест екземпляра от шедьовъра на световното книгопечатане — Гутенберговата Библия. И изобщо не помня период от живота си, в който да не съм познавал своеобразната Библия на нашата семейна вяра — „Хипнеротомахия“.
— Това е последната велика загадка на Ренесанса — поучаваше ме баща ми също както някога Макбий бе поучавал него. — Но още никой не е успял да разгадае дори частица от нея.
Прав беше — никой. Естествено, бяха минали десетилетия от публикуването на книгата, преди някой изобщо да се досети, че има нещо за разгадаване. Чак тогава един изследовател направил странно откритие. Когато първите букви от всяка глава на „Хипнеротомахия“ се подредят заедно, те оформят акростих на латински: Poliam Frater Franciscus Columna Peramavit, което означава „Брат Франческо Колона обича безумно Полия“. Тъй като Полия е името на жената, която търси Полифил, другите изследователи най-сетне почнали да се питат кой всъщност е авторът на „Хипнеротомахия“. Самата книга не казвала това и дори първият й издател Алдус не знаел. Но от този момент нататък станало общоприето предположението, че авторът е италиански монах на име Франческо Колона. Сред една малка група професионални историци, най-вече сред почитателите на Макбий, се разпространило още едно предположение — че акростихът е само намек за многото тайни, скрити в книгата. Тази група си поставила за цел да ги разкрие.
Най-славното постижение на баща ми във всичко това е един документ, който той откри през лятото, когато навърших петнайсет години. Тази година — годината преди катастрофата — той ме взе със себе си на изследователско пътешествие до един манастир в Южна Германия, а после до библиотеките на Ватикана. В Италия живеехме заедно в тавански апартамент с две сгъваеми легла и праисторическа стереоуредба, и цели пет седмици наред с точността на средновековен инквизитор той избираше всяка сутрин нов шедьовър на Корели от колекцията, която си носеше, после ме събуждаше с цигулки и клавесини точно в седем и половина, като ми напомняше, че науката не чака никого.