Ставах и го заварвах да се бръсне над мивката, да си глади ризите или да брои банкнотите в портфейла си, тананикайки заедно със записа. Макар и дребен, той държеше на безупречната външност и изскубваше всеки бял косъм от гъстата си кестенява коса както цветарите откъсват омекналите листенца на розите. Преди всичко се стремеше да съхрани вътрешната си жизненост, но може би му се струваше, че ситните бръчици край очите и замислените бразди по челото я изцеждат малко по малко и затова неизменно проявяваше съчувствие, когато въображението ми почваше да се изчерпва сред безконечните лавици с книги, където прекарвахме дните си. На обяд ме извеждаше да поскитаме по улиците в търсене на най-вкусните пасти и сладолед; всяка вечер ме водеше да опознаваме града. Една нощ направихме обиколка на римските фонтани и баща ми ме посъветва да хвърля по една монетка за късмет във всеки от тях.
— А сега по една за Сара и Кристън — каза ми той пред фонтана Баркача. — Да заздравеят разбитите им сърца.
И двете ми сестри бяха скъсали с приятелите си, преди да потеглим. Баща ми прие това с облекчение, тъй като от самото начало не харесваше момчетата.
— Една за майка ти — каза той пред Фонтана дел Тритоне. — Задето ме търпи.
Когато молбата на баща ми за университетско финансиране бе отхвърлена, майка ми започна да работи в книжарницата без почивен ден, за да покрие разноските по пътуването ни.
— И една за нас — каза той пред Куатро Фиуми. — Дано да открием каквото търсим.
Откровено казано, аз не знаех какво търсим — поне докато не се натъкнахме случайно на него. Знаех само, че според баща ми проучванията на „Хипнеротомахия“ са стигнали до задънена улица, най-вече защото изследователите са в плен на предубеждения и закостенели идеи. Удряйки с юмрук по кухненската маса, той настояваше, че научните му противници си крият главите в пясъка. Сама по себе си книгата е твърде трудна, за да я разбереш отвътре, твърдеше той, по-добрият подход е да търсиш документи, които намекват кой е нейният истински автор и защо я е написал.
Всъщност баща ми отблъскваше мнозина със своето ограничено виждане на истината. Ако не беше откритието, което направи през онова лято, семейството ни скоро щеше да остане без друга издръжка, освен приходите от книжарницата.
Но Фортуна изведнъж се усмихна на баща ми… само година преди да му отнеме живота.
На третия етаж на една от ватиканските библиотеки, в ниша, изпълнена с прашни рафтове, до които не се бяха докосвали дори монасите чистачи, докато стояхме с гръб един към друг и търсехме ключа на загадката, баща ми откри едно писмо, вмъкнато между страниците на дебел том с нечия родословна история. Написано две години преди публикуването на „Хипнеротомахия“, то бе адресирано до изповедника на някаква местна църква и разказваше за един потомък на прославен римски род. Името му бе Франческо Колона.
Не съм в състояние да опиша вълнението на баща ми, когато видя това име. Очилата с телени рамки, които при четене постепенно се плъзгаха надолу по носа, увеличаваха очите му дотолкова, че в тях ясно се различаваше пламъкът на любопитството — първото и последното, което си спомняха хората за него. В онзи момент, когато осъзна какво е намерил, сякаш всичката светлина от стаята се събра в тези очи. Писмото беше написано с несигурен почерк на тромав тоскански диалект, сякаш авторът не познаваше много добре този език или нямаше навика да държи перо. Думите се нижеха една подир друга, объркани и заплетени, понякога без конкретен адресат, друг път насочени пряко към Бога. Авторът се извиняваше, че не пише на латински или на гръцки, защото не ги владеел. А накрая се каеше за стореното от него:
„Прости ми, Свети отче, защото увих двама мъже. Със собствената си ръка нанесох удара, но умисълът не беше мой. Маестро Франческо Колона ме накара да го извърша. Смили се над душите и на двама ни.“
Писмото твърдеше, че убийствата били част от сложен план, какъвто не би могъл да измисли простодушният му автор. Двете жертви били мъже, които Колона подозирал в предателство, и по негово нареждане те били изпратени с необичайна мисия. Трябвало да доставят писмо до една църква извън стените на Рим, където щял да ги чака получателят. Под страх от смъртно наказание им било забранено да разглеждат писмото, да го отварят и дори да го докосват с незащитена ръка. Тъй започва историята на простичкия римски зидар, който убил вестоносците в „Сан Лоренцо“.