Ако е очаквал да срещне подмладено копие на баща ми, навярно съм го разочаровал. Първокурсникът, когото видя, леко накуцваше, притесняваше се от средното си име и бе извършил немислимото — да се отрече от „Хипнеротомахия“ и да стане черната овца на едно семейство, превърнало четенето в своя религия. Трусовете от катастрофата все още разтърсваха живота ми, но истината е, че още преди смъртта на баща ми вече губех вяра в книгите. Бях започнал да осъзнавам, че сред начетените хора има един неизказан предразсъдък, едно тайно убеждение, споделяно сякаш от всички тях — че животът, какъвто го знаем, представлява несъвършено виждане на реалността и само изкуството може да го поправи като чифт очила. Учените и интелектуалците, които срещах на масата за вечеря, сякаш винаги имаха зъб на целия свят. Не можеха да се примирят докрай с представата, че нашият живот не следва драматичната траектория, по която един добър автор развива съдбата на своя герой. Светът се превръща в сцена само по волята на случая или при идеално стечение на обстоятелствата. И много жалко, сякаш си мислеха те.
Никога не го казваха точно по този начин, но когато приятелите и колегите на баща ми — всички, освен Винсънт Тафт — дойдоха да ме посетят в болницата, сконфузени заради рецензиите за книгата му, и мънкаха съчинени в чакалнята съболезнования, аз започнах да осъзнавам печалната истина. Нямаше как да не забележа, че всеки от тях застава до болничното ми легло с книга под мишница.
— Това ми помогна, когато почина моят баща — каза деканът на историческия факултет и сложи на подноса с храна до мен „Седеметажната планина“ от Мъртън.
— Аз намирам голяма утеха в Оудън — заяви младата студентка, чийто научен ръководител беше баща ми. И остави книгата с изрязано ъгълче на корицата, за да не се вижда цената.
— Трябва ти нещо по-ободряващо — прошепна друг посетител, когато останалите напуснаха стаята. — Не тия блудкави четива.
Дори не го разпознах. Той ми остави „Граф Монте Кристо“, която вече бях чел, и можех само да се чудя дали наистина смята, че точно в този момент се нуждая някой да насърчава идеите ми за мъст.
Нито един от тия хора, осъзнах аз, не е в състояние да се справи с реалността по-добре от мен. Смъртта на баща ми бе жестока и невъзвратима загуба, истинска подигравка със законите, по които живееха те — че всеки факт може да бъде изтълкуван поновому, всеки край може да се промени. Дикенс е пренаписал „Големите надежди“, за да може Пип да бъде щастлив. Но никой не можеше да пренапише този край.
И тъй, когато се срещнах с Пол, аз бях нащрек. През последните две години от гимназията си налагах да възприема определени промени: всеки път, когато усещах болка в крака, продължавах да крача; когато инстинктът ми подсказваше да мина покрай някоя врата, без да спирам — вратата на гимнастическия салон, на новата кола на някой приятел или на дома на момиче, което започвах да харесвам — се заставях да спра. Да почукам и понякога да вляза. Но в лицето на Пол виждах какъв бих могъл да бъда.
Дребен и блед, с буйна чорлава коса, той приличаше по-скоро на хлапак, отколкото на мъж. Едната му обувка беше развързана, а в ръката си носеше книга като магически талисман против беди. Първия път, когато ми се представи, побърза да цитира „Хипнеротомахия“. Имах чувството, че вече го познавам по-добре, отколкото ми се иска. Беше ме проследил в ранната септемврийска привечер до едно кафене близо до студентското градче. Първият ми импулс беше да не му обръщам внимание и за в бъдеще да го избягвам.
Но всичко се промени заради онова, което каза, преди да му пожелая лека нощ.
— Може би звучи странно, но имам чувството, че той е и мой баща.
Още не му бях споменал за катастрофата, но точно това не биваше да казва.
— Ти не знаеш нищо за него — възразих аз.
— Знам. Имам екземпляри от всичките му трудове.
— Чуй ме…
— Имам дори дисертацията му…
— Той не е книга. Не можеш просто да го прочетеш.
Но Пол сякаш не ме чуваше.
— „Рим на Рафаел“, 1974 година. „Фичино и възраждането на Платон“, 1979 година. „Мъжете от Санта Кроче“, 1985 година. — Той продължи да изброява на пръсти. — „Хипнеротомахия Полифили“ и „Йероглификата на Ораполо“, в алманаха „Ренесансов тримесечник“, юни 1987 година. „Лекарят на Леонардо“ в „Журнал за медицинска история“, 1989 година.