За по-нататъшната съдба на Родриго и Донато баща ми узна от един документ, който откри малко преди смъртта си. Зидарят покрил телата, изнесъл ги от църквата и избърсал кръвта с парцали. Главите прибрал в дисагите на седлото си, труповете метнал върху конете на двамата вестоносци, които привързал за своя. Намерил писмото в джоба на Донато и го изгорил, защото то било фалшиво и нямало истински получател. Преди да си тръгне, коленичил да се покае пред църквата, потресен от греха, който извършил заради господаря си. Пред очите му изведнъж от отворите между шестте колони на „Сан Лоренцо“ изникнали грамадни черни зъби и по-късно простодушният зидар откровено признал, че затреперил от тази гледка, защото още като дете бил чувал от овдовялата си майка как поетът Данте е видял ада и как за най-големите грешници е отредено страшното наказание вечно да бъдат дъвкани от челюстите на lo ’mperador del doloroso regno1.
Може би старият свети Лоренцо е надникнал от гроба, зърнал е кръвта по ръцете на клетника и му е простил. А може би просто не се е налагала прошка и също като днешните светци и мъченици Лоренцо е запазил тайнственото си мълчание. По-късно същата нощ зидарят изпълнил заповедите на господаря си и отнесъл двата трупа на един касапин. Навярно е по-добре да не правим догадки за съдбата на тия тела. Надявам се да са били насечени, изхвърлени по улиците и събрани от боклукчиите или изядени от псетата, преди самите псета да попаднат в нечий казан.
Но за двете глави касапинът намерил друго приложение. Един местен хлебар с дяволска жилка в характера купил главите от него и късно привечер ги оставил в пещта, преди да си тръгне. По онова време имало обичай местните вдовици да ползват нощем хлебарските пещи, докато жаравата още не е изгаснала; когато дошли, жените се разпищели и едва не припаднали при вида на находката.
Отначало това изглеждало унизителна участ — да се превърнат в плашило за няколко стари вещици. Но според мен смъртта на Донато и Родриго им е донесла далеч по-славна съдба, отколкото ако бяха останали живи. Защото във всяко едно общество старите вдовици са пазителки на спомените, а онези, които открили главите в пещта, нямало как да забравят. Дори след като хлебарят си признал какво е сторил, стариците навярно са продължили да разказват на римските деца за находката си, тъй че поне две поколения са си спомняли за това чудо също тъй ясно, както и за чудовището, избълвано от водите на Тибър.
И макар че историята на двамата вестоносци в крайна сметка щяла да бъде забравена, едно остава извън съмнение. Зидарят си свършил работата добре. Каквато и да е била тайната на господаря му, тя не излязла извън стените на „Сан Лоренцо“. На другата сутрин след убийството на Донато и Родриго, докато боклукчиите събирали в количките си нечистотии и вътрешности, почти никой не забелязал, че двама мъже са мъртви. Бавното преминаване на красивото в тлен, продължило и също като драконовите зъби, засети от Кадъм, кръвта на злото напоила римските земи и довела ново възраждане. Петстотин години щели да минат, преди някой да узнае истината. Когато тия пет века изтекоха и смъртта си намери нови двамина пратеници, аз завършвах последната си колежанска година в Принстън.
1.
Странно нещо е времето. Тежи най-силно върху онези, които имат най-малко от него. Няма по-голяма лекота от тази да бъдеш млад с целия свят върху плещите; тогава изпитваш тъй изкусително чувство за безбройни възможности, че знаеш — трябва да има нещо далеч по-важно от ученето за изпити.
Виждам самия себе си в онази нощ, когато започна всичко. Лежа по гръб върху стария червен диван в общежитието, боря се с Павлов и неговите кучета от началния курс по психология, и се чудя защо не съм минал задължителните дисциплини още през първата година както всички останали. На масичката за кафе пред мен лежат две писма, всяко от тях с представа какво ще върша догодина. Пада хладната априлска нощ на Разпети петък в Принстън, Ню Джърси, и само с един месец до дипломирането аз съм като всички останали от випуск 1999 — мисля само за бъдещето.
Чарли седи на пода до малкия хладилник и се забавлява с играта „Магнитен Шекспир“, забравена от някого в стаята ни преди седмица. Романът на Фицджералд, който би трябвало да чете за последната курсова работа по английска литература, лежи разгърнат до него като настъпена пеперуда, а той съставя и пак разваля изречения от магнитни плочки с отпечатани шекспирови думи. Ако го питаш защо не чете Фицджералд, ще изръмжи, че няма смисъл. Според него литературата е просто поредното „тука има, тука няма“ за образовани хора — никога не докопваш каквото си мислиш, че виждаш. За неговия строго научен ум това представлява върхът на извращението. Наесен той отива да учи медицина, а ние още го помним с прословутата тройка по английски през март.