За голяма негова изненада младежът се усмихнал.
— „Левиатан“ — казал Къри, който бил писал курсова работа за Хобс в Принстън. — И пропускаш самотен. Човешкият живот е самотен, беден, зъл, грозен и къс.
— Не — отвърнал Тафт с идиотска усмивка и се вкопчил в един уличен стълб. — Не съм го пропуснал. Просто запазвам самотен за себе си. Беден, зъл, грозен и къс обаче оставям изцяло на теб.
И след тия думи, както разказва Пол, Къри спрял такси, натъпкал Тафт в него и го откарал в собственото си жилище, където Тафт прекарал следващите дванайсет часа в тотално алкохолно вцепенение.
Разправят, че когато се събудил объркан и засрамен, двамата с усилие подхванали разговор. Къри обяснил какво работи, Тафт също, и тъкмо изглеждало, че неловката ситуация ще провали току-що започналото познанство, когато в миг на вдъхновение Къри споменал за „Хипнеротомахия“, която бил изучавал под ръководството на популярния принстънски преподавател Макбий.
Мога само да си представя реакцията на Тафт. Той не само бил чувал за тайната около тази книга, но навярно е забелязал и какви искри пламват в очите на Къри при нейното споменаване. Според баща ми двамата почнали да споделят подробности от живота си и скоро осъзнали колко общо има между тях. Тафт презирал другите изследователи, като смятал трудовете им за късогледи и тривиални, а Къри намирал колегите си за плоски и скучни книжни характери. Двамата с удоволствие одумвали липсата на цел и пълнокръвна жизненост у останалите. И може би това обяснява огромните им усилия, за да преодолеят различията помежду си.
Защото наистина имало различия, и то немалки. Тафт бил вятърничава личност, трудна за опознаване и още по-трудна за обич. В компания пиел много, а и насаме не се въздържал. Умът му бил безпощаден и див — огън, който не можел да овладее. Поглъщал цели книги на едно сядане, откривал недостатъци в аргументите, пропуски в доказателствата, грешки в тълкуванията, и то в теми, безкрайно далечни от неговата сфера. Пол казва, че Тафт не бил унищожител по дух, а унищожител по ум. Колкото повече подхранвал пламъците, толкова по-буйно се разпалвали, докато накрая не оставало нищо. Когато изгаряли всичко по пътя си, имало само една алтернатива. След време се обръщали срещу самите себе си.
За разлика от него Къри бил творец, а не унищожител — човек по-скоро на възможностите, отколкото на фактите. Също като Микеланджело казвал, че животът прилича на скулптура: въпросът е да видиш онова, което не виждат другите, а после да премахнеш с длетото излишното. За него старинната книга била просто каменен блок, очакващ да бъде изваян. Щом за петстотин години никой не я бил разбрал, значи трябвало да дойдат нови очи, нови ръце, а костите на миналото да вървят по дяволите.
Въпреки всички тези различия обаче, Тафт и Къри не след дълго намерили обща почва. Освен старинната книга, те споделяли и дълбокото увлечение по абстракциите. Вярвали в идеята за величието — величие на духа, на съдбата, на всемирния замисъл. Също като две огледала, разположени едно срещу друго, те за пръв път видели истински собствените си образи, и то умножени хилядократно. Странно, но и напълно логично последствие от дружбата им било това, че заради нея те се оказали още по-самотни. Пищният човешки декор на техните светове — колеги и приятели от колежа, сестри, майки и бивши любовни увлечения — помръкнал като пуста сцена с един-единствен прожектор. Не ще и дума, кариерата им процъфтявала. Не след дълго Тафт станал знаменит историк, а Къри — собственик на галерия, която щяла да бъде наречена на негово име.
Но не бива да си затваряме очите пред лудостта на величията. Двамата водели робско съществуване. Единственият им източник на облекчение идвал под формата на срещи всяка събота вечер, когато се събирали в апартамента ту на единия, ту на другия, и превръщали в съвместно забавление единствения си общ интерес — „Хипнеротомахия“.