Лошото е, че той очаква и аз да се радвам на славата. През зимата работихме няколко месеца заедно и постигнахме доста като екип. Едва тогава разбрах нещо, което често повтаряше майка ми: че мъжете от нашия род имат склонност да си падат по някои книги със същата страст, както и по някои жени. „Хипнеротомахия“ може и да е лишена от външен чар, но притежава лъстивата хитрост на грозна жена, бавното наркотично привличане на дълбоката тайна. Когато усетих, че почвам да залитам по бащиния си път, аз успях да се изтръгна и да размахам бяло знаме, преди да съсипя отношенията си с едно свястно момиче. Оттогава дружбата ни с Пол вече не е същата. След като дадох заден ход, той потърси помощ от един свой познат дипломиран студент на име Бил Стийн. Сега, когато наближава крайният срок. Пол е станал учудващо затворен. Обикновено говори охотно за работата си, но през последните седмици се отдръпна не само от мен, но също от Чарли и Джил, отказвайки да обели и дума на тази тема.
— Е, накъде клониш, Том? — пита Джил.
Чарли се озърта към нас откъм хладилника.
— Да — потвърждава той, — всички сме на тръни.
Ние с Джил едновременно надаваме стон. „Да бъдеш на тръни“ спада към изразите, които Чарли е пропуснал да научи в гимназията. Смяташе, че сигурно има връзка с Евангелието и трънения венец, докато някой не му го посочи в цитат от „Приключенията на Родерик Рандъм“ от Тобиас Смолет. А сега ръси същия израз за щяло и нещяло.
— Коригирай си речника — казва Джил.
— Посочи ми поне един лекар, който да знае какво означава да бъдеш на тръни — отвръща Чарли.
Преди някой от нас да отговори, чуваме шумолене откъм спалнята, която деля с Пол. И внезапно самият той изниква на прага по боксерки и тениска.
— Само един ли? — пита Пол, разтривайки очи. — Тобиас Смолет. Бил е хирург.
Чарли пак се озърта към магнитните плочки.
— Така си и мислех.
Джил се изкисква, но не казва нищо.
— Мислехме, че си отишъл в „Бръшляна“ — подхвърля Чарли, когато мълчанието се проточва.
Пол поклаща глава и отстъпва в стаята за бележника си. Сламената му коса е сплескана от едната страна, а по бузата му има следи от гънките на възглавницата.
— Много е шумно — казва той. — Дойдох тук да поработя в леглото. Заспал съм.
Не е мигнал поне от две нощи насам. Научният ръководител на Пол, доктор Винсънт Тафт, всяка седмица го притиска за още и още документация. А за разлика от повечето ръководители, които охотно оставят дипломантите да се справят както могат, Тафт държи Пол за ръка от самото начало.
— Е, Том — обажда се Джил, за да наруши тишината. — Какво решение взе?
Поглеждам масичката. Става дума за двете писма пред мен, които чета и препрочитам между всеки две изречения от учебника. Първото писмо е предложение за докторат по английски в Чикагския университет. Книгите са в кръвта ми, както медицината е в кръвта на Чарли, а един докторат от Чикаго ще ми дойде чудесно. За да ме приемат, трябваше да хвърля доста усилия — отчасти защото оценките ми от Принстън са средни, но най-вече защото не знам какво точно искам, а добрите университети усещат колебанието досущ както кучетата надушват страха.
— Дръж парите — подмята Джил, без да откъсва очи от Одри Хепбърн.
Джил е банкерски син от Манхатън. Принстън никога не е бил крайна цел за него, а само удобна спирка по пътя към Уолстрийт. В това отношение е същинска карикатура, но намира сили да се усмихва, когато го вземем на подбив. Знаем, че ще се усмихва чак до прага на банката; дори и Чарли, който ще натрупа състояние като лекар, има да си мечтае за неговата заплата.
— Не го слушай — обажда се Пол от другия край на стаята. — Следвай сърцето си.
Вдигам очи, смаян, че е способен да мисли за нещо извън дипломната си работа.
— Следвай парите — възразява Джил и става да вземе бутилка вода от хладилника.
— Колко предлагат? — пита Чарли, забравяйки за момент магнитните плочки.
— Четирийсет и една — налучква Джил и няколко думички падат от хладилника, докато го затваря. — И пет встъпителна премия. Плюс надбавки.