Пролетният семестър е време за избор на работа, а 1999 година предлага богати възможности. Четирийсет и една хиляди долара са горе-долу двойно повече, отколкото бих изкарал с мизерната си диплома по английска литература, но изобщо не влизат в сравнение с перспективите на някои колеги от курса.
Вдигам писмото от „Дедалус“ — интернет фирма със седалище в Остин, която претендира да разполага с най-модерния софтуер за усъвършенстване на дублиращата служебна документация. Не знам почти нищо за фирмата, камо ли пък какво е дублираща служебна документация, но един приятел от общежитието ме посъветва да отида на разговор с тях. И тъй като се носеха безумни слухове за заплатите в тази начинаеща тексаска фирма, аз отидох. Както си му е редът напоследък, в „Дедалус“ не даваха пет пари за факта, че не съм наясно с тяхната дейност. Препитаха ме набързо, провериха доколко добре говоря и дали се усмихвам… и готово. Казано в цезаров дух — дойдох, видях, назначиха ме.
— Почти налучка — казвам аз и чета от писмото. — Четирийсет и три хиляди годишно. Встъпителна премия три хиляди. Надбавки до петнайсет.
— И крушите самички ти падат в устата — добавя Пол от другия край на стаята. Той единствен от четирима ни се държи тъй, сякаш да говориш за пари е по-гадно, отколкото да ги пипаш. — Суета на суетите.
Чарли пак размества магнитите. После с тътнещ баритон започва да имитира проповедника от своята църква, дребничък негър от Джорджия, завършил наскоро богословския факултет в Принстън:
— Суе-та на суе-тите. Всичко е суета.
— Бъди откровен със себе си, Том — казва раздразнено Пол, макар че не ме поглежда в очите. — Всяка компания, която смята, че заслужаваш подобна заплата, няма да се крепи дълго. Та ти дори не знаеш какво вършат.
Той пак се привежда и почва да драска нещо в бележника. Както повечето пророци, съдбата му е да бъде неразбран.
Джил все тъй съсредоточено зяпа телевизора, но Чарли надига глава, защото е доловил напрежението в гласа на Пол. Потрива наболата си брада, после казва:
— Добре, всички млъквайте. Мисля, че е време да изпуснем парата.
За пръв път Джил се откъсва от филма. Вероятно също като мен е доловил лекото натъртване върху последната дума: парата.
— Точно сега ли? — питам аз.
Джил поглежда часовника си и идеята му допада.
— Ще приключим за около половин час — казва той и в знак на подкрепа дори изключва телевизора. Одри Хепбърн се смалява до светеща точка и изчезва със съскане.
Чарли злорадо захлопва книгата. Възмутена, тя опитва да се открехне, но той я мята на дивана.
— Аз имам работа — протестира Пол. — Трябва да свърша.
И ме поглежда странно.
— Какво? — питам аз.
Пол обаче мълчи.
— Какво ви тормози, дечица? — пита нетърпеливо Чарли.
— Навън още вали сняг — напомням аз.
Първата виелица за годината връхлетя днес града точно когато пролетта беше кацнала на всяка вейка. Сега по радиото говорят за една педя сняг, може би дори повече. Наложи се да променят програмата за великденските празници в студентското градче, които тази година включваха и лекция за Разпети петък на Винсънт Тафт, научния ръководител на Пол.
— Срещата ти с Къри е чак в осем и половина, нали? — обръща се Джил към Пол в опит да го убеди. — Дотогава ще сме свършили. Тази нощ можеш да поработиш.
Ричард Къри, ексцентричен бивш приятел на моя баща и на Тафт, взе Пол под крилото си още от първи курс. Свърза го с някои от най-видните световни специалисти по история на изкуствата и спонсорира значителна част от изследванията му за „Хипнеротомахия“.
Пол подхвърля на длан бележника си. Само като го гледа, очите му пак се наливат с умора.
Чарли го усеща, че се колебае.
— В осем без петнайсет приключваме — казва той.
— Как ще се разпределим? — пита Джил.
Чарли се замисля, после казва:
— Том е с мен.
Това, за което се готвим, е вариант на любимата стара игра — бърза партия пейнтбол в лабиринта от тунели за парното под студентското градче. Там долу има повече плъхове, отколкото електрически крушки, температурата надхвърля трийсет и пет градуса посред зима и теренът е тъй опасен, че дори на въоръжената охрана се забранява да слиза под земята. Идеята хрумна на Чарли и Джил по време на сесия през първата ни година, след като бяха намерили една стара карта в клуба си и Джил се сетил, че на времето баща му играел с приятелите си нещо подобно в някакви стари тунели.