Може би най-точно се изрази Пол в един разговор скоро след нашето запознанство. Още тогава беше осемнайсетгодишен фанатик на Ренесанса и твърдо вярваше, че цивилизацията стремглаво лети надолу след смъртта на Микеланджело. Познаваше всичките книги на баща ми и още в началото на първи курс дойде да се запознаем, защото бе видял в списъка средното ми име. Аз имам особено средно име и още от детство го влача на гръб като досадна маймуна. Баща ми искал да ме кръсти на любимия си композитор — слабо известен италианец от седемнайсети век — за когото твърдеше, че без него нямало да има нито Хайдн, нито Моцарт. Майка ми обаче чак до раждането категорично заявявала, че е истинско престъпление да натресеш на невинно дете името Арканджело Корели Съливан, което напомня антично триглаво чудовище. Тя самата клоняла към бащиното си име Томас — изискано, макар и лишено от оригиналност.
И тъй, когато започнали родилните болки, тя прибягнала към изнудване. Отказала да ме допусне на бял свят, докато баща ми не приеме компромис. И в един миг по-скоро на отчаяние, отколкото на вдъхновение, съм получил — за добро или за зло — името Томас Корели Съливан. Майка ми се надявала да прикривам средното име между другите две, както някои хора замитат боклук под килима. Но баща ми, който страхотно харесваше името, винаги казваше, че Корели без Арканджело е като „Страдивариус“ без струни. Твърдеше, че отстъпил пред майка ми само защото залогът бил далеч по-висок. Според неговия вариант изнудването станало не на родилното легло, а в първата брачна нощ. Той беше от хората, които смятат, че страстта е единственото оправдание за лоша преценка.
Разказах на Пол всичко това няколко седмици след като се запознахме.
— Прав си — отвърна той, след като му изложих метафората за спрея. — Времето не е Да Винчи. — Позамисли се, после по устните му плъзна кротка усмивка. — Дори не е и Рембранд. Просто евтин модернист като Джаксън Полък.
Той сякаш ме разбираше от самото начало.
Всъщност и тримата ме разбираха — Пол, Чарли и Джил.
2.
Сега двамата с Чарли стоим над капака на шахтата до гимнастическия салон в южния край на студентското градче. Спортната емблема върху плетената му шапка едва се държи на един конец и вятърът я развява. Над нас облаци снежинки пробягват пред оранжевото око на натриевата лампа. Чакаме. Чарли започва да губи търпение, защото ни бавят две второкурснички на отсрещния тротоар.
— Какво точно смяташ да правим? — питам аз.
Той включва лампичката на часовника си и се привежда.
— Сега е седем и седем минути. Охраната се сменя в седем и половина. Разполагаме с двайсет и три минути.
— Мислиш ли, че за двайсет минути можем да ги спипаме?
— Естествено — отвръща той. — Ако съобразим къде ще бъдат. — Чарли се озърта към другия тротоар. — Хайде бе, момичета.
Едната пристъпва ситно-ситно през преспите с тънка пролетна рокличка, сякаш снегът я е изненадал. Другата — перуанка, която познавам от състезания — е облечена с характерното оранжево яке на плувния клуб.
— Забравих да звънна на Кати — сещам се аз изведнъж.
Чарли се обръща.
— Днес има рожден ден. Трябваше да я предупредя, че пристигам.
Кати Марчънд от втори курс постепенно се превръща в моя интимна приятелка — и то такава, каквато не заслужавам. Нарастващата й роля в живота ми е факт, който Чарли приема само благодарение на максимата, че умните жени най-често не разбират от мъже.
— Купи ли й подарък? — пита той.
— Да. — Аз обрисувам с пръст четириъгълник. — Фотография от онази галерия на…
Чарли кимва.
— В такъв случай може и да не звъниш. — Откъм него долита насмешливо сумтене. — Пък и бездруго сега не й е до теб.
— Как така?
Чарли подлага длан и улавя една снежинка.
— Първият сняг за годината. Голата олимпиада.