— Боже, съвсем бях забравил.
Голата олимпиада е една от най-тачените традиции на Принстън. Всяка година, в нощта на първия сняг, второкурсниците се сбират в двора на общежитието „Холдър“. Прииждат на тълпи сред сградите, гъмжащи от зрители, после с героичното безгрижие на леминги смъкват дрехите и бясно хукват насам-натам. Ритуалът сигурно е възникнал в древни времена, когато Принстън бил чисто мъжки колеж и масовата голота представлявала израз на мъжествените предимства — като това да пикаеш прав или да ходиш войник. Но когато дошли и жените, забавната щуротия изведнъж се превърнала в гвоздей на студентската година. Дори и медиите идват да отразят събитието чак от Филаделфия и Ню Йорк. Самата мисъл за Голата олимпиада обикновено стопля студените месеци в колежа, но тази година лично аз бих предпочел да държа Кати на топло пред камината.
— Готов ли си? — пита Чарли, когато двете второкурснички най-сетне отминават.
Слагам крак върху капака на шахтата и избръсквам снега.
Чарли коленичи и пъхва пръсти в скобите. Снегът заглушава стържещия звук на стомана по асфалта. Пак се озъртам.
— Ти си пръв — казва Чарли и слага длан върху гърба ми.
— А раниците?
— Стига си протакал. Тръгвай.
Коленича и опирам длани от двете страни на зеещия отвор. Отдолу лъхва плътен, горещ въздух. Когато опитвам да се спусна, издутото ми скиорско яке се закача за ръбовете.
— По дяволите, Том, и мъртвец ще се справи по-бързо. Ритай с крак, докато напипаш опора. По стените има скоби.
Стъпвам върху най-горната и започвам да слизам.
— Добре — казва Чарли. — Вземи това.
Подава ми двете раници една след друга.
От двете ми страни безброй тръби чезнат в мрака. Видимостта е слаба и въздухът кънти от метално дрънчене и съскане. Това е подземната сервизна инсталация на Принстън — тунелите, подаващи пара от далечното котелно до общежитията и учебните сгради на север. Чарли казва, че парата в тръбите е под налягане осемнайсет килограма на квадратен сантиметър. По-тънките тръби са за природен газ или за електрически кабели. Досега обаче не съм виждал в тунелите нито предупредителни надписи, нито постове на университетската полиция. Колежът би предпочел да забрави за съществуването на това място. Специално на този вход има само едно предупреждение, изписано преди много години с черна боя: „LASCIATE OGNI SPERANZA, VOI CH’INTRATE“. Пол, който никога не е проявявал страх от каквото и да било в тия подземия, се усмихна, когато видя надписа за пръв път. „О вий, кои прекрачвате тоз праг, надежда всяка тука оставете“, преведе ни той стиха на Данте.
Чарли се спуска надолу и намества капака над себе си. Стъпва долу и сваля шапката. По челото му лъщят капки пот. След три месеца без подстригване буйната му афроприческа почти опира в тавана. Не е афро, поправя ни понякога той. Само полуафро.
След като подушва застоялия въздух, Чарли измъква от раницата тубичка ментолов крем за масаж.
— Сложи си малко под носа. Прогонва всякакъв мирис.
Махвам с ръка. Научил е този трик от лятната практика при местния съдебен лекар. След онова, което се случи с баща ми, аз не уважавам особено медицинската професия; за мен лекарите са търтеи, неудачници зад една или друга маска. Но да видиш Чарли в болница, е съвсем друго нещо. Той е опора на местната бърза помощ, последен резерв за най-тежките случаи и редовно намира двайсет и пети час в денонощието, за да даде на непознати поне малък шанс в борбата срещу онази, която нарича Крадлата.
Чарли изважда двата сиви лазерни пистолета, после двата нагръдни ремъка с черни пластмасови полукълба по средата. Докато рови из раниците, аз разкопчавам якето. Яката на ризата ми вече лепне от пот.
— Внимавай — протяга ръка Чарли, преди да метна якето върху най-дебелата тръба. — Помниш ли какво стана със старото яке на Джил?
Съвсем бях забравил. Стоманената тръба разтопи найлоновия плат и подпали пълнежа. Наложи се да гасим пламъците с крака.
— Оставяме горните дрехи тук и ги прибираме на излизане — казва Чарли.
Той взима якето от ръката ми, пъхва го заедно със своето в сгъваема туристическа чанта и я закача за решетката на една крушка.
— Така плъховете няма да се докопат до нея — обяснява Чарли и вади още няколко вещи.
След като ми подава фенерче и любителска радиостанция, той изважда две големи, запотени бутилки вода и ги пъхва във външните джобове на раницата.
— И помни — казва Чарли, — ако пак се разделим, недей да вървиш по течението. Видиш ли течаща вода, тръгвай срещу течението. Инак току-виж те отнесла нейде в канализацията. Това не ти е оная ваша река Охайо. Тук, долу, водата приижда бързо.