Това ми е наказанието, задето предния път се изгубих. Придърпвам ризата си за по-проветриво.
— Чък, река Охайо тече много далече от град Кълъмбъс.
Без да обръща внимание на протеста, той ми подава едната радиостанция и изчаква да я закача на гърдите си.
— И какъв е планът? — питам аз. — Накъде тръгваме?
Той се усмихва.
— Сега вече ставаш незаменим.
— Защо?
Чарли ме потупва по главата.
— Защото си шерп.
Казва го тъй, сякаш шерпите са вълшебници на подземното ориентиране, нещо като хобити.
— Какво да направя?
— Пол познава тунелите по-добре от нас. Нуждаем се от стратегия.
Замислям се.
— Кой е най-близкият вход откъм тяхната страна?
— Има един зад Клио.
Става дума за старата сграда, където е Клиософското дружество за диспути. Опитвам да си представя разположението й, но от жегата мислите ми се объркват.
— От там тунелът води право към нас. Право на юг, нали? Чарли обмисля въпроса, после казва:
— Точно така.
— А той никога не тръгва по права линия.
— Никога.
Представям си Пол — винаги с две крачки пред нас.
— Значи точно това ще направи сега. От Клио тръгва право насам и ни напада, преди да сме се подготвили.
Чарли се колебае.
— Да — казва накрая той и се вглежда в далечината. Ъгълчетата на устните му леко трепват нагоре.
— Тогава да заобиколим — предлагам аз. — Да го изненадаме в гръб.
Очите на Чарли блестят. Той пак ме потупва по главата — толкова силно, че едва не рухвам под тежестта на раницата.
— Да тръгваме.
Тъкмо тръгваме по коридора, когато от радиостанцията долита съскане.
Свалям микрофона от колана си и натискам бутона.
— Джил?
Тишина.
— Джил?… Не те чувам…
Никакъв отговор.
— Случайно смущение — казва Чарли. — Твърде далече са, за да пратят сигнал.
Повтарям призива и изчаквам.
— Ти каза, че тия радиостанции имат три километра обхват — напомням аз. — Дотам е най-много километър и половина.
— Три километра обхват на открито — поправя ме Чарли. — А през бетон и пръст…
Но радиостанциите са само за аварийни случаи. Сигурен съм, че преди малко чух гласа на Джил.
Мълчаливо изминаваме стотина метра, като заобикаляме локви застояла вода и купчинки изпражнения от плъхове. Изведнъж Чарли сграбчва яката на ризата ми и ме дръпва назад. Едва успявам да запазя равновесие.
— Какви ги вършиш, по дяволите? — крясвам аз.
Той плъзва лъча на фенерчето по дъската, поставена над дълбока шахта пред нас. Минавали сме по нея при една предишна игра.
— Какво има?
Чарли предпазливо докосва дъската с крак.
— Няма нищо — казва той с видимо облекчение. — Не е прогнила от влагата.
Избърсвам потта от челото си.
— Добре — казва Чарли. — Да вървим.
С две широки крачки той прекосява дъската. Аз разпервам ръце и с големи усилия се добирам до отсрещния край.
— Дръж — подава ми Чарли едното шише. — Пийни си.
Отпивам набързо, после тръгвам след него навътре в тунелите. Същински рай за гробаря — накъдето и да погледнеш, все същата гробовна теснотия с тъмни стени, които се сливат нейде далече в мъгливия сумрак.
— Цялата тази част от тунелите ли прилича на катакомби? — питам аз.
Имам чувството, че между мислите ми се вмъква пращене от радиостанцията.
— На какво?
— На катакомби. Гробници.
— Не съвсем. По-новите части са в огромна тръба от гофрирана стоманена ламарина. — Чарли прави вълнообразно движение с длан. — Все едно че вървиш по ребра. Сякаш те е погълнал кит. Като…
Той щраква с пръсти, търсейки за сравнение нещо библейско, нещо класическо от курса по английска литература.
— Като Пинокио.
Чарли ме поглежда с надеждата да се изсмея.
Аз мълча.
— Не би трябвало да остава много — казва той. Обръща се и потупва лазерния приемник на гърдите си. — Не бой се. Изскачаме иззад ъгъла, гръмваме ги и се прибираме.
Точно тогава радиостанцията се включва отново. Този път няма съмнение: гласът е на Джил.