Выбрать главу

Скръстих ръце и преглътнах с мъка заради буцата, която беше заседнала на гърлото ми.

- Не аз, вие ме принуждавате да избирам.

- Кристал, моля те. - Даймънд подпря чело върху опакото на ръката си. - Съжалявам, но не мога да се оправя с това сега - със сватбата и всичко друго, за което трябва да мисля. Не може ли да почака? Ще поговорим отново, когато всичко друго свърши.

- А кой знае, може и до никъде да не стигнеш. Затова какъв е смисълът да минеш с валяк през семейната идилия заради нещо, което може никога да не се осъществи. Конкуренцията в бизнеса е голяма. -Това беше опитът за помирение на Хав. Трябваше да остави тази част на Даймънд.

- Благодаря ви за подкрепата! Наистина, просто съм смазана. - Отнесох чинията си до плота и изсипах неизядената храна в кофата. - Май ще отида да се поразходя. Предполагам, че след пътуването ще искате да си легнете рано тази вечер. Утре ще стана призори за работа, така че до нови срещи все някога.

Излязох и нарочно затръшнах силно вратата. Едно от предимствата да деля отново апартамента с другите беше, че гневните ми изблици си имаха публика, тъй че тези жестове си струваха.

Не стигнах далеч. Седнах до спирката на водните автобуси близо до апартамента ни, на края на една издигната дъсчена пътека, която използвахме при приливите. През късната есен и зимата често се налагаше да джапаме през локвите, тъй като лагуната заливаше покрайнините на града по два пъти на ден. Когато водата се надигаше много нависоко, сирената се включваше - или acqua alta*, както я наричахме, но сега водата беше ниско и по издигната платформа не се движеха хора. Един уличен търговец, който дебнеше закъснелите туристи от ресторантите, изстрелваше малки светещи пръчици във въздуха, а те се понасяха за кратко като миниатюрни фойерверки, сетне падаха обратно на паважа. От Адриатическо море подухна бриз и донесе миризма на сол и нафта. Лодките спираха на пристана и пак отплаваха. Представях си ги като игли, които тропосват краищата на града в един безкраен кръг. Във Венеция е приятно да седиш сам - винаги нещо се случва и никой не се интересува защо би искал да поспреш и да погледаш хората. Градът е свикнал да го разглеждат.

*Буквално: висока вода (от итал.). Игра на думи с високия женски глас „алт“ и сирената, която вие силно. Бпр.

Върнах се отново към разговора на масата. Продължавах да се чувствам наранена и мозъкът ми съчиняваше какви ли не драматични реакции в отговор - от това да откажа да отида на сватбата до това никога повече да не проговоря на семейството си. Но здравомислещата част от мен съзнаваше, че всичко това беше като онези ядовити електронни писма, изпратени в изблик на гняв, за които после съжаляваме. Никой не се опитваше да ми навреди Те просто виждаха нещата от различен ъгъл и си мислеха, че знаят кое е най-добро за мен. Импулсът ми да тряскам врати и да крещя, че никой нищо не разбира и не е честно, отиваше повече на някой тийнейджър. Технически погледнато, аз все още си бях тийнейджър, но вече не можех да си позволя лукса да давам воля на променливите си настроения. Всички очакваха повече от мен, аз очаквах повече от себе си.

Но това съвсем не означаваше, че те бяха прави. Аз не бърках, когато им казах, че бъдещето ми беше различно от тяхното. Привлекателните възможности пред мен в света на савантите не бяха никак много, така че трябваше сама да си проправям своя пътека. Ако това влизаше в конфликт с обичайния установен ред у савантите, е, тогава щях да прекося моста, когато му дойдеше времето, и да измисля начин да помиря двата бряга. Възможности като тази не кацаха на рамото всеки ден и нямаше да чакат да мине сватбата.

Изправих се. След като бях взела решението си, вече бях по-спокойна. Даймънд, Трейс и Хав нямаше да одобрят, но аз щях да си направя снимките и после да замина оттук.

Пета глава

Хав разбра, че нещата между нас не потръгнаха и през следващите няколко дни се постара да се държи мило с мен, но аз не му помагах много. Реших въпроса със ситуацията, като се превърнах в господаря на изчезването, и се изпарявах или на работа, или отивах да тичам. Но се трогнах, когато той остави в стаята ми малко букетче от изкуствени копринени теменужки, които без съмнение някой уличен продавач му беше продал на твърде висока цена. Но важното бяха подбудите му, та дори и да го правеше само за да не съсипя сватбата на брат му, като се дърлям с него през цялото време до големия ден.

За първи път се видяхме отново при пукването на зората в неделя, когато отидох да го събудя в пет сутринта в стаята му. За безкрайна моя радост открих, че не обичал да става рано и затова хвърлих отгоре му една ледена кърпа.