- Хър-мърф! - Той запрати кърпата в единия ъгъл и зарови глава под възглавницата. При нормални обстоятелства бих се постарала да не обръщам внимание на откритите загорели ръце, нито на стегнатия корем, който можах да зърна, докато той размахваше ръце, но, хей, като всяко друго момиче и аз имам хормони. А и някои неща в живота си струва да се видят.
- Ставай да огрееш света, сладкишче! Холивуд те чака!
В отговор той изгрухтя.
- Добре тогава, ще отида сама. Жалко, че сварих кафе - и него сама ще трябва да изпия.
- Има кафе? - Изпод възглавницата се подаде лицето му. Сложих чашата на нощната масичка. Това беше моята версия на маслинова клонка, защото трябваше да призная, че и двамата имахме вина за кавгата.
- Само не си мисли, че ще ми стане навик.
Върнах се в стаята си да се приготвя. Лили ме беше предупредила да не слагам грим и да не правя нищо с косата си, тъй като гримьорите искали да работят на чиста палитра. Оставих косата си пусната свободно и, разбира се, спиралите от нея щръкнаха на всички страни, сякаш тъкмо бях бръкнала с пръст в контакта. Мечтата ми да стана модел никога не беше изглеждала толкова нелепа.
Когато се върнах в кухнята, Хав беше се намъкнал вече в дрехите си. Защо момчетата изглеждат възхитително, дори да са рошави, а ние имаме вид, като че са ни влачили през плет на обратно?
- Благодаря за кафето. Не мога да направя нищо без сутрешната си доза кофеин.
- И с мен е същото.
Той се плесна по гърдите.
- Спирай печатарската преса: имаме нещо общо!
- Да, да, сменяме заглавията на първа страница. А сега кажи, носиш ли си палто?
Той грабна якето си.
- Да, мамо.
- А гумени ботуши?
- Моля? А, не, не ги нося. Сигурно ще е, защото се приготвях за слънчева Италия, а не за дъждовната Англия.
- Хъм, Даймънд е трябвало да те предупреди. Ще ти трябват. - И с това пъхнах краката си в любимия си чифт на едри точки. Той си помисли, че го занасям.
- Ама трябва ли чак да ги слагаш? - посочи той ботушите.
- О, трябва и още как!
Хайде, шеф и кройка, да тръгваме.
Но щом излязохме навън, дойде мой ред да се смея. Ранният сутрешен прилив беше придошъл и паважът пред двора ни беше залят. Модерните му обувки щяха добре да подгизнат.
- Искаш ли на конче?
Той погледна мрачно носовете на кожените си обувки „Тимбърлевд“.
- Ти пък като че ли ще успееш да ме пренесеш, Красавице.
- Ще пробвам, но само до моста. Оттам би трябвало да може да се върви спокойно по целия път.
- Само не казвай на братята ми. - Той се покачи на един градински стол и се яхна отгоре ми. Беше доста тежък, да си призная, и аз се поклатушках няколко крачки, докато запазя равновесие и накрая успяхме да прекосим малкото разстояние, без да цопнем в канала. До моста го пуснах на сухо. Той ме поздрави и весело ми благодари.
- Колко взимаш?
- За кое? Че те спасих ли? Не можеш да си го позволиш. Само този път беше безплатно. Сега вече ще трябва да жертваш Тимбърлевда.
Тръгнахме по уличките обратно към Моста на Академията над Големия канал.
- Къде отиваме? - Хав едва сега се беше събудил.
- Снимките са на площада Сан Марко. Не мисля, че ще заснемат нещо преди да се стъмни Но трябва да сме там, за да могат да подготвят сцената.
- Искаш да кажеш, че можеше да си остана в леглото?
- Ако беше Стив Хю, сигурно още щеше да си в леглото. Но нарочно приготвят първо статистите, за да не се налага звездите да стоят и да чакат. Лили ме предупреди, че може да е малко досадно. - Таях известна надежда, че Хав ще се върне. - Можеш да се откажеш, ако искаш. Никой няма да се обиди.
- Как ли не! Щом ти можеш да изтърпиш скуката, значи и аз мога. Така ще имаме възможност да си поговорим.
- Хъм. - Не ми се искаше да споменавам в краткото затишие на военните действия помежду ни, че бях уредила да прекарам свободното си време с приятеля на Лили, фотографа.
Снимачната група беше превзела единия край на площада и там бяха разположили палатките за костюмите и грима. Записахме се при един помощник-режисьор и после се наредихме на опашката. Двамата с Хав хвърлихме по едно око на останалите статисти и избухнахме в смях. Беше странно да стоиш насред толкова много върлини, сякаш светът неочаквано се беше разделил на нас - нормалните люде, и мънчкините*, които ни обличаха. Между двете страни прехвърчаха много добронамерени остроумия. А аз дори не бях най-високата. Имаше едно момиче, което стърчеше доста над един и осемдесет.
Дребни хора от книгата и филма „Магьосникът от Оз“. Бпр.