- Но аз съм сигурна, че никой никога не ми е причинявал нищо. Скай и Феникс ми разказаха, че са попаднали в ръцете на злодеи. А моят живот е бил спокоен и безгрижен - училище, семейство, нищо лошо не м и се е случвало никога.
- В такъв случай няма да открием нищо такова. Но аз все пак искам да се уверя.
- Добре, но не обещавам. Нека първо отново да се срещна със Зед и Виктор. Не им съобщавай какво си намислил. Искам сама да преценя дали мога да ги пусна вътре.
- Моля те, Кристал.
Вдигнах ръка.
Стига вече, Хавиер Бенедикт. Достатъчно територия отстъпих за тази вечер.
- Хавиер Бенедикт ли? Сега вече знам, че наистина съм прекрачил границата, щом използваш цялото ми име. - Той ме завъртя във валс около Кампо ди Санта Агнезе, малко площадче близо до апартамента ни с няколко от оскъдния брой дървета, които растяха в Дорсодуро. - А ушите няма ли да ми издърпаш?
- Не ме предизвиквай!
Той ме повдигна върху една пейка, разходи ме до края й, а сетне, когато слязох от нея, ми се поклони.
- Ще прости ли някога госпожицата дързостта на своя смирен слуга?
- Виждам, че одеждите от осемнайсети век са полепнали по маниерите ти. - Потрих с кокалчета главата му. - Глупчо.
- За вас, милейди, сър Глупчо.
Когато стигнахме до моста пред нашата порта, и двамата едновременно осъзнахме, че приливът отново бе дошъл.
Вдигнах крак и му показах ботуша си.
- Още едно конче на гръб?
- Не! Гордостта ми не може да го понесе. - Той седна на гърбицата на моста, свали си обувките и ги тикна в ръцете ми - На, дръж! И каквото и да правиш, само не ги изпускай! - Тогава, преди да успея да разбера какво е намислил, той ме грабна в ръцете си и нагази във водата, която стигаше почти до коленете му.
- Хав! Нали съм с ботуши! Няма нужда да ме носиш.
Той ме притисна по-близо.
- Има нужда, и още как, милейди. Нима не сте чели „Наръчник по галантност за джентълмени“?
Поклатих глава и се засмях, защото той взе да съска, когато пръстите му усетиха студената вода.
- На страница двайсет и осма, изрично се споменава, че джентълменът ще бъде изритан позорно от редиците на събратята си, ако приеме второ конче от една дама. Той следва да жертва пръстите си, за да не се намокри тя.
- Но не и Тимбрълевда си, така ли? - Аз стисках обувките за връзките над водата.
- Не, не и Тимбърлевда си. - Той се ухили широко и ме остави край портата. - По-добре да си взема обувките, преди да им се е случило нещо лошо.
Затоплянето в отношенията ни продължи и през следващата седмица. При все че продължавах да съм претрупана с работа, аз вече не отбягвах гостите ни, а Хав дори дойде да тича с мен един-два пъти. Той беше в по-добра форма от мен и нали беше отраснал в планините, където имаше на разположе низ безкрайни горски пътеки, та гледаше на лекия ми тръс по „Затере“ като на много градско събитие, но подмятанията му не бяха подигравателни, а по-скоро шеговити, затова аз и Роко правехме изключение и ги подминавахме. Късите крачета на кучето ми даваха нужното извинение, когато спирах да си почина, а Хав беше достатъчно мил да се престори, че ми вярва.
Но между двамата имаше съперничество за ергенското и моминското парти. След колебливото ми начало, аз се бях впрегнала здраво на работа да организирам вечерта. Никой от нас не издаваше всички подробности от плана си, но не можехме да се стърпим да не подхвърлим по някой и друг дразнещ намек на другия, с който да го разтревожим, че неговата вечер ще бъде засенчена.
- Даймънд, да не забравиш - за петък трябва да си купиш наистина специална рокля, най-скъпата и от най-добрия дизайнер. Не ме интересува, дори ако заради това на сватбата ще трябва да ядем от картонени чинии, но не може да ни излагаш - обявих аз на сестра ми в понеделник по време на вечерята и се постарах братята Бенедикт да чуят всяка дума.
Хав повдигна вежди.
- Нали не си ми откраднала идеята за казиното? От самото начало още трябваше да си мълча повече и да не издавам толкова много неща.
Аз махнах с ръка презрително.
- Казино ли? Как пък не! Това е толкова предсказуемо и, бих се осмелила да прибавя, обикновено. Всеки опитен турист може да се помотае там.
Хав изплю виното в чашата си. Трейс взе ръката на Даймънд и я погали с пръст.
- Къде ще ходиш, скъпа, та ще трябва да ограбиш банката, за да си купиш роклята? Не забравяй - аз съм полицай и ще трябва да те предупредя, че всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб, когато стигнеш в съда.
Тя се засмя.
- Не се безпокой, скъпи, няма да направя нищо незаконно...