Потупах се сама по гърба: след една трудна седмица, по всичко личеше, че партито ще мине гладко.
В салона се чу удар на гонг.
- Вечерята е сервирана - произнесе напевно икономът.
Даймънд въздъхна.
- О, прекрасен е! Иска ми се да имах и аз иконом, който да оповестява вечерята. Така звучат толкова важно.
- Вечерята наистина ще бъде важна. Все още не си се запознала с готвача Луиджи
- Онзи Луиджи с не много лютото, но пикантно представление, така ли?
- Точно той. - Усмихнах се, когато си припомних наивния разговор преди няколко дни. Искаше ми се да можех да върна отношенията ни с Хав към тогавашната лекота, но всичко така се беше объркало. -Чудно ми е как ли се погаждат момчетата с екзотичната Лола? Даймънд ме хвана за ръка и ме поведе навътре.
Желая им успех. Но едва ли ще надминат нашето парти.
Вечерта мина, както се надявах. Ястието беше превъзходно. Колкото и пари да й струваше този мъж, за да се разпорежда в кухнята й, той заслужаваше всяко пени. Групата също се оказа неочаквано добра. Бях си помислила, че контесата ще наеме група, която ще изпълнява по-сериозен, почти класически репертоар, но тя познаваше Даймънд добре и беше ангажирала музиканти, които свиреха аранжименти на съвременна поп музика и джаз. На моминските вечери хората празнуват годините на свободен живот и бандата беше преценила добре своите младежки хитове, на които всички пригласяхме и танцувахме, необезпокоявани от присъствието на момчетата, които да ни гледат как се кълчотим. Вечерта беше прекрасна. Откакто се преместих във Венеция и оставих старите си приятели, бях забравила колко е забавно да излезеш за една вечер навън с момичетата.
Вечерта отлетя като миг и в полунощ моторната лодка се върна, за да пренесе гостите обратно във Венеция. Този път си тръгнахме в обратен ред на пристигането ни: първо бяха италианските приятелки, после и семейството.
Синьора Кариера ме прегърна майчински, когато се качи на втория курс.
- Отлична, отлична работа свърши, Кристал! Трябва да се гордееш със себе си.
- Благодаря ви.
- До понеделник, ако не се видим преди това. - Не можа да се стърпи да не ми припомни работата, но в този момент ми беше все едно. Бях започнала да чакам с нетърпение творческото въодушевление на магазина й Когато виждах колко красиво стои на момичетата изработеното от нас, се чувствах удовлетворена.
Докато чакахме завръщането на моторната лодка, контеса Николета покани гостите от семейството в личната си всекидневна. Икономът ни сервира питиета и ние се отпуснахме, но не много, върху старинните мебели. Тъй като се уплаших да не би да заприличам на Златокоска в някой от нестабилните й столове, аз се упътих към рояла, за да разгледам семейните снимки. Както Даймънд беше казала, контесата имаше син. Имаше купища негови снимки: на една караше яхта, на друга ски, на трета беше застанал пред операта във вечерно сако. Доста спортна натура, макар да беше прехвърлил петдесетте.
Контесата дойде при мен край пианото. Ръката й - цялата в изпъкнали вени - стискаше дръжката на абаносовия бастун.
- Познаваш ли го? - попита ме тя.
- Не, но предполагам, че това е синът ви.
Да, Алфонсо. Той е настоящият граф на Монте Балдо, разбира се.
Във Венеция ли живее?
Тя подсмъркна.
- Живееше тук някога.
- О! И къде е сега? - Запитах се дали старата жена се чувстваше разстроена, задето единственото й дете я беше оставило сама в старостта й
- В затвора.
О-ха.
- Съжалявам.
- Няма за какво. Вината не е твоя, Кристал. - Ястребовосветлите й очи се насочиха към другите в стаята, сякаш търсеха виновника сред тях. - Не му провървя.
Бях заинтригувана, че не използва „невинен“, но щеше да е много невъзпитано от моя страна да отвърна на щедрото й гостоприемство с натрапчиви въпроси. Винаги можех да проверя информацията за него в Гугъл. Арестуването на графа на Монте Балдо заради престъпления едва ли е останало незабелязано, без значение къде се бе случил епизодът. Реших, че ще бъде проява на такт, ако сменя темата.
- Контеса Николета, имах намерението да ви питам как живеете, без да използвате дарбата си?
- Какво искаш да кажеш? - Старата дама изправи рамката, която бях преместила.
- Ами, моята дарба е наистина жалка и аз не мога да общувам чрез телепатия.
- Така ли? - Тя се вгледа в лицето ми за момент. - Това ще е проблем.
- Да, вече е проблем. Прилошава ми, когато опитам. Даймънд казва, че живеете съвсем добре, след като сте се отказали да използвате способностите си на савант. Питах се, дали не бихте ми дали съвет, защото, изглежда, и аз съм в същата лодка, така да се каже, но не по свой избор?