Когато бях по-млада, дете, се прекръстих и започнах да се наричам Заличителя. Няма да си спомниш защо.
О, боже! Спомних си! Контесата полудя и стана много зла, защото искаше да отмъсти за сина си. Дребната женица ни удари с най-силния телепатичен юмрук, който някога бях посрещала. Всички минахме в графа „приспани“ - злочеста игра на думи, защото всичко беше по вина на престъпния й син - графа на Монте Балдо.
Бях изпаднала в безсъзнание, но контесата не беше изтрила паметта ми - вероятно защото по навик винаги поддържах невероятно силен щит срещу всякакво телепатично въздействие. Знаех напълно коя съм и защо съм тук, но не и как бях стигнала на този бряг, нито къде се намираше той. Две неща от четири - не беше толкова зле. Сега поне знаех какво трябваше да направя - трябваше да се прибера у дома и да вдигна тревога, а не да умирам от студ тук.
Реших, че ако тръгна по плажа, това ще ми помогне - иначе щях да се превърна в айсберг. Изкатерих се с мъка по дюната, а подгъвът на копринената ми рокля се закачи на едно извито старо желязо. Беше ми трудно да не мисля колко премръзнала бях.
От удобната позиция на върха на дюната видях, че островът беше миниатюрен - малко убежище за дивите птици и почти нищо друго. Дългите, ниски брегове на лагуната, останали след отлива, се простираха от другата страна и гледаха към континента. От моята страна нямаше нищо, освен морето и далечните очертания на един танкер, който пухтеше в посока към нефтената рафинерия на запад от островчето ми. Виждах единствено неясните очертания на Венеция, легнала ниско в другия край на лагуната. По незнайна причина бях захвърлена доста на североизток, сред пустошта на солените блата, където се отбиваха единствено рибарите и ловците. Те все някога щяха да дойдат, но аз не можех да стоя със скръстени ръце и да чакам някой екскурзиант да мине насам и да ме спаси. Времето на другите може би изтичаше.
Но защо изобщо ме бяха захвърлили тук? Не виждах никаква логика. Първото нещо, което бих сторила, е да се върна обратно и да вдигна тревога.
И тогава ми хрумна, че вероятно контесата разчиташе да постъпя точно по този начин. Тя беше взела заложници. Аз бях писмото за искането на откупа. Бях захвърлена на достатъчно разстояние от дома ми и щяха да са ми нужни часове, да се добера обратно във Венеция, а междувременно тя щеше да има на разположение предостатъчно време да отмъкне пленниците си надалеч. Аз нямаше да й свърша работа като заложник, защото не бях една от сродните души. Можеха да минат и без мен. Изглежда, не беше особено разтревожена, че можех да се върна, преди да съм изпаднала в хипотермично6 състояние. А аз дори й бях казала, че не мога да комуникирам с телепатия и да вдигна тревога. Контесата безскрупулно се беше възползвала от доверието ми.
Изпълних се с гняв, а притокът на кръв разнесе приятна топлина из пръстите на ръцете и краката ми. Нямаше инертно да следвам плана й. Тя искаше време, но аз нямаше да й го дам. Щях да вдигна на крак братята Бенедикт, та дори ако трябваше да изповръщам червата си на пясъка.
Потопих се в съзнанието си. Нали винаги бях избягвала телепатията, сега изобщо не знаех как да осъществя връзката, особено от разстояние. Но все пак знаех как да намеря посоката, което трябваше да ми помогне.
„Намери дома ми“, наредих на мозъка си.
Но мозъкът ми беше различен от последния път, когато бях опитала това. Мислите ми, вещите ми, случайни неща - изобщо цялата смет сега не се въртеше в облак, а течеше като тънка стрела в една посока. По някакъв начин атаката беше проникнала през преградите в ума ми и напълно го беше пренаредила. Не ми прилоша. Беше лесно да следвам стрелите - приличаше на ски спускане по добре маркирана писта. Единствено не знаех какво ме чакаше в края й
Ехо?
Какво по...? Леле, това ти ли си, сладкишче?
Хав! О, боже, Хав!
Защо си се свързала с мен чрез телепатия? Ще ти прилошее! След това последва върволица от ругатни, които връзката не цензурира. Ти си моята сродна душа, нали? Няма никакво съмнение! Да, знам, че си ти! Усещам изблика на тържествуване в центъра на щастието в другия край на разговора. В такъв случай, сладкишче, веднага идвай насам, защото аз и ти имаме много сериозна работа за вършене - целувки, милувки и планове за бъдещето.
Но в този момент аз не можех да споделя радостта му - трябваше да оставя чувствата си временно и да ги разгледам внимателно по-късно. Хав - моята сродна душа. Мозъкът ми не проумяваше. Прекалено студено ми беше, прекалено шокирана бях.
6
Хипотермията е състояние, при което температурата на тялото пада под 35 градуса. Може да доведе до треперене, загуба на паметта.