Линда О. Джонстън
Кристалната пантофка
Глава първа
Дребничкият униформен носач се превиваше под тежестта на двата огромни куфара на Пейдж Конър, но продължи да върви. Въпреки това той успя бързо да се промъкне през все още недовършения терминал на летището. Преди тя да опита да му помогне, той с рамо бутна вратата, която се отвори с трясък.
Навън се разнасяше оглушителна врява; шумът от булдозери, чукове и виковете на работници се заглушаваше от далечния рев на отлитащия реактивен самолет, с който тя бе пристигнала в Даргентия. Летището се различаваше напълно от очакванията й, дори за една току-що възникваща държава. Тълпата тук се състоеше от работници строители, не от пътници. Тя бе единственият човек, който пристигаше със самолета.
Нищо не можеше да я накара да се почувства нервна. В края на краищата, това бе един вид покана за нея от самия принц на Даргентия.
Носачът остави чантите й на земята.
— Ici — изкрещя той, като се опита да надвика шума от целия този хаос. Тогава, след като очевидно предположи, че тя не знаеше френски език, той посочи към мястото, където се намираше тя, и каза на английски с подчертан френски акцент: — Почакайте тук.
Тя побутна с показалец очилата върху носа си. Нима никой нямаше да я посрещне? Не видя никой, освен строителите. Даже не забеляза и такси. Кого би могла да помоли за помощ?
Завладя я неприятно усещане. Тъмносиният пътнически костюм, който носеше, бе съвсем приличен на вид, но твърде дебел за този влажен, горещ пролетен ден.
Изведнъж забоботи някакъв мотор. Ревът му се разнесе толкова високо, че заглуши всички останали шумове. Стресната, тя се извърна да види източника на шума.
Един самотоварач с вилкова хватка се задаваше с трясък към нея. Върху заплашително стърчащите нагоре вили подскачаше яростно огромен кош.
— Хей! — извика Пейдж. Тя не се изненада, че водачът на самотоварача не я чу. Чудовището не промени курса си, а продължи оглушителния си ход.
По пътя до нея се задаваше голяма, черна кола. Ако слезеше на платното, тя щеше да бъде сполетяна от не по-малко злочестата участ да бъде премазана от автомобила. Багажът й пък блокираше всякакъв опит за бързо отстъпление към сградата на летището.
Колата изравни скоростта си със самотоварача, който се приближаваше все повече. Кошът, който държеше на вилата си, се клатеше все по-бясно и заплашително. С лек писък тя се втурна да бяга назад, а полата се заплиташе около краката й. Косата й, стигаща до рамото, се разпиля върху лицето й.
Чу изскърцването на спирачки. Изведнъж някакво тежко тяло я избута настрани и я прикова към земята, стоварвайки се върху нея. И все пак нещо предпази главата й да не се удари в тротоара.
— Хей! — отново се опита да извика точно когато с периферното си зрение видя как кошът се сгромоляса с трясък на мястото, където само допреди миг тя бе стояла. Разпадна се на трески и от него се изсипаха на купчина, като вдигнаха цял облак прах, късове бетон, дъски и други отвратителни отломъци.
Всякакъв шум заглъхна, освен този на самолета, който се отдалечаваше. Сърцето й биеше лудо от страх и вълнение. Тя се опита да си поеме дълбоко дъх, но тежестта върху нея продължаваше да притиска гърдите й.
— Добре ли сте? — попита един плътен глас на английски, който накара цялото й тяло да потрепери.
Тя се стресна и погледна над себе си в очи с цвят на гъстото, силно френско кафе, което бе опитала на летище „Орли“. Това бяха очите на най-прекрасния мъж, когото Пейдж някога бе виждала.
Тя се опита да кимне, но не можа. Вратът й сякаш се бе парализирал. Може би гръбначният й стълб се бе увредил. Може би…
— Сега — обади се мъжът и отново накара тялото й да потрепери. Той измъкна внимателно ръката си, която подпираше главата й, и тя откри, че вратът й беше наред.
— Оу! — изрече тя и за момент се сети за собственото си тяло. Всяка част от него изглеждаше наред. — Добре съм — отвърна тя и се усмихна. — Чувствам се великолепно.
Точно тогава осъзна, че тялото, което я приковаваше към земята, бе неговото. Гърдите му притискаха нейните по най-интимния начин. Това обясняваше всички тези вибрации, които преминаваха през нея всеки път, когато той започваше да говори. И тогава тя усети под корема си нещо, което се раздвижваше, усилваше и прерастваше в странно, откликващо пулсиране, което преминаваше през нея.
Дъхът й се учести и тя се размърда несигурна, сякаш се опитваше да се измъкне изпод него — или да го привлече по-близо до себе си.
Той се отдръпна от нея, като не изглеждаше ни най-малко засрамен, когато се изправи и й подаде ръка. Прегръдката му бе силна, когато той й помагаше да се изправи на крака.