Въпреки че той нямаше изящни маниери, Руди бе изненадващо добър танцьор — при все че не толкова добър, колкото Никоу. Той я въртеше в прекрасни кръгове, с които се промъкваха сред многобройните други танцьори. Музиката бе нежна, ритъмът — класически, и Пейдж танцуваше щастлива с обикновено срамежливия братовчед на принца.
Най-хубавото бе, че тя остана близо до Никоу и дразнещо красивата му дама.
— Даргентия е прекрасно място — каза тя замечтано, но с достатъчно висок глас, за да я чуе през музиката. — Колко ли щастлив се чувствате да живеете тук и да сте роднина с принц Никълас.
— Да, Очарователният принц. Всички даргентийци се гордеят с него.
— Но… — отвърна Пейдж — усещам някакво „но“ в гласа ви.
— О, не, принцесо — бързо я опроверга Руди, без да среща погледа й. — Ако вие станете избраницата на нашия принц, ще бъдете много щастлива.
Тази идея породи у Пейдж искрица надежда, която премина през нея, макар и само за миг. Тя моментално си спомни коя бе и защо бе тук. Принцеса Елеонора бе също такъв мит, каквито бяха толкова почитаните от даргентийците легенди, а принц Никоу бе решен да се ожени единствено за булка със синя кръв.
Все пак тя реши да изпита Руди още малко.
— А какво ще кажете за легендите, за които толкова много съм слушала? Тези, които казват, че той трябва да открие изчезналите съкровища на короната, а после да се венчае за обикновена жена.
Руди отговори тактично:
— Има хора, които наистина считат, че легендите трябва да се следват дословно. Но всички са сигурни, че Никоу взема интересите на даргентийците присърце.
— Даже и ако той не се подчини на легендите?
— Той ще стори правилното нещо, принцесо Елеонора, каквото и да се окаже то.
Радостна да се увери в неизменната вярност на Руди, тя си помисли дали да не му се довери.
Но това би означавало да разкрие вълшебството на Милисънт, тъй като иначе Руди със сигурност нямаше да повярва, че ослепителна принцеса пред него бе обикновената Пейдж Конър. А опазването на тайната бе едно от многобройните правила на Милисънт.
Правило, което самата вълшебна фея бе нарушила с Алфред.
Въпреки това Пейдж нямаше да каже и дума по този въпрос, но щеше да остане нащрек с всяка частица от тялото си. Само по този начин можеше да помогне на Никоу.
Когато танцът приключи, тя се извини. Никоу, изглежда, си търсеше нова партньорка и тя се изпречи на пътя му.
Той се отправи към нея. Очите им се срещнаха. Той спря рязко, усмихна се и мина покрай нея.
Пейдж се почувства разочарована. Прехапа устни, но отново се застави да възвърне ослепителната си усмивка. Тя се престори, че не я интересуваше как Никоу се покланя на младата жена с превзета усмивка пред него — една ниска, зачервена личност, която сякаш бе изляла върху себе си един тон парфюм с есенция на лавандула.
Погледът на Пейдж падна върху най-близкия до себе си свободен кавалер. Той бе брат на някоя принцеса, помисли си тя, даже нямаше още двадесет години. Но късо подстриганият красавец я завъртя галантно в следващия танц. Той се състоеше от сложни, плъзгащи се стъпки и завъртания. За щастие, партньорът й танцуваше добре, така че тя можеше да го следва с лекота, като през цялото време погледът й не се отделяше от Никоу.
Поне тук, където имаше толкова много хора, той се намираше в пълна безопасност.
А дали това бе така? Може би нямаше да се появят никакви разярени поданици, които да развалят бала, за да пречупят желанието на Никоу да се ожени за принцеса.
А дали точно това щяха да направят?
Пейдж внезапно се разтревожи и се огледа наоколо. Може би трябваше да се сприятели с Елкинс.
А, ето го! Точно в средата на дансинга се намираше самият Джордж Елкинс, натруфен в официален костюм, който не скриваше огромното му туловище. Шарлот танцуваше с него. Какво ли казваше този шеф на охраната от Кокни, че лелята на Никоу се изчервяваше така? Въпреки волята си Пейдж се усмихна очарователно и кавалерът й отвърна на усмивката.
След този танц тя отново привлече погледа на Никоу. Въпреки че усмивката му изглеждаше почти тъжна, той отново си избра друга дама.
С въздишка на уста, Пейдж си потърси друг кавалер за следващия танц.
Едуард. Той бе останал сам.
Тя успя да се доближи до него и започна да флиртува със сребърната лисица. Мигновено отвърна поглед, когато лукавите му очи срещнаха кокетния й поглед. Приглади ръкавите на падащата на дипли бяла рокля, като знаеше, че той я наблюдаваше. Тя изглеждаше много добре в тази прелестна рокля. Благодаря ти, Милисънт!
— Искате ли да танцуваме? — каза той на френски език, а тънките му устни едва се разтегнаха във фалшива усмивка. Той протегна ръка към нея. Ръкавиците му бяха снежнобели, сякаш през цялата нощ не бе докосвал нищо и никого.