Тогава той просто се шегуваше с нея. Или се опитваше да прикрие това, което ставаше в действителност?
Не бе за вярване; колкото повече посетители на Даргентия изплашеше, включително и принцеса Елеонора от Монтебик, толкова по-щастлив щеше да се чувства той.
Той не каза нищо повече по тази тема. Пейдж си помисли, че имаше предвид споменатата от Руди среща и неуспеха на Никоу да каже каквото си бе намислил. Почувства огромно облекчение, че покушението върху Никоу не бе физическо — поне не още. Но какво ли бе намислил принцът?
Даже и да знаеше Едуард, Пейдж не вярваше да й каже каквото и да било. Трябваше да намери Никоу.
— Може по-късно отново да потанцуваме, мосю — каза тя с най-нежния тон, на който бе способна. — Точно в този момент трябва да си напудря носа.
— Имате чудесен нос — отвърна той. Ръката му, облечена в ръкавица, се протегна към нея и го докосна. Пейдж се въздържа да не потрепери; вместо това тя се усмихна, обърна се и излезе от залата.
След миг тя се обърна, за да се увери, че Едуард бе тръгнал в обратната посока. После тя надникна в празната кухня и изтича през нея.
Нощта бе мрачна, черното небе бе обсипано от Луната и звездите. Някаква влага бе надвиснала във въздуха — знак за наближаваща буря.
За щастие, вечерята за туристите и гражданите на Дарджънт Сити бе приключила; само голите маси се изправяха в редици, за да покажат къде бе сервирана тя. В задния двор не се забелязваше жива душа.
Все пак, за да изглежда по-правдоподобно отстрани, Пейдж знаеше, че трябваше да се препъва на оскъдната светлина от фенерите по крепостните стени. Принцеса Елеонора не можеше да знае пътя от укрепленията до тихото кътче при рова.
Но тя нямаше време за преструвки. Никоу може би се намираше в беда.
Пейдж вдигна полите си и се втурна напред.
Както тичаше по пътеката към малката порта в крепостната стена, изведнъж тя спря и се ослуша. Някъде пред нея се разнасяха ядосани гласове, много по-високи, отколкото звуците от партито, идващи зад нея.
Пейдж се опита да преглътне едрата буца, която бе заседнала в гърлото й. О, Никоу, извика тя в сърцето си. Отново се затича с още по-голяма бързина. Какво можеше да стори срещу обезумялата тълпа? Може би, ако все още бе достатъчно умна, още можеше да му помогне по някакъв начин да спаси кралството. Но кога Пейдж Конър въобще е била достатъчно умна?
Запомни, предупреди се тя, в този момент, за около още един час, тя не бе обикновената Пейдж Конър. Тя бе ослепителната принцеса Елеонора от Монтебик. Тя можеше да върши чудеса.
Крачеше с уверена стъпка, когато бутна и отвори вратата в крепостната стена. И тогава замръзна на мястото си! Сърцето й се сви като гумена топка в ръцете на палаво дете.
Никоу се изправяше върху любимата й каменна пейка. В своя смокинг, украсен с ордените за слава на прадедите му, той изглеждаше като истински крал. Брадичката му, с късо подстригана, гъста брада, бе вдигната както винаги гордо и самоуверено.
Брегът на рова бе неясно осветен от електрическите фенери по стената. Но лицето на Никоу изглеждаше още по-мрачно от горчивата гримаса върху него.
Бе заобиколен от даргентийци. Те всички бяха ядосани.
Алфред също се изправяше до Никоу на пейката, като се опитваше да вземе думата.
— Чуйте ме — извика той. — Легендите не са това, което вие…
— Кои сте вие, за да говорите за нашите легенди? — изкрещя Жан ле Бланк. Сивият му мустак, който Пейдж ясно си спомняше от разговора си с братята Ле Бланк, сега изглеждаше повече застрашително, отколкото комично.
— Вие двамата живяхте далече от тук в лукс, а не в тирания като нас — съгласи се неговият висок брат на средна възраст.
— Вие въобще не трябва да се жените, докато не откриете Легендарните.
Странно, помисли си Пейдж, че мосю Пелерин — този гигант с ключа към съкровището, който се предаваше от поколения наред в семейството му и най-накрая се бе оказал безполезен, изтъкваше това пред разярената тълпа. В края на краищата отчасти и той бе виновен за това, че принцът все още не бе открил скъпоценностите на короната.
А дали бе виновен?
Тя бръкна в джоба си. Малкият медальон с лебеда все още бе там.
Изведнъж тя забеляза, че започна да трепери. Топлият, летен бриз духаше в изпотеното й лице, но я вледеняваше. Или може би нервността й я караше да трепери?
Тук присъстваха може би хиляди даргентийци. Много от тях носеха тъмните униформи, с които сервираха на гостите на принц Никоу. Те изпълваха пространството между стената и рова, като заобикаляха Никоу и Алфред от всички страни. По водата се носеха белите гъски, а в сенките, хвърляни от неясно осветените даргентийци, се носеха черните лебеди.