Погледна часовника си. Оу! Оставаха й само четиридесет и пет минути.
За момент тя проучи статуята, като опипа камъните в пиедестала й и пукнатините в хоросана.
Знаеше, че всички я наблюдаваха. А какво щеше да стане, ако грешеше?
Не грешеше; беше сигурна в това.
Тя бързо коленичи, напълно безразлична към петното, което бе сигурна, че щеше да се появи върху роклята й. Започна да издърпва камъните от пиедестала. Хоросанът бе изронен и тя с лекота започна да изважда един след друг камъните, но нищо не намери — докато не хвана още един камък. Издърпа го навън, протегна ръце вътре — и усети студената повърхност на метал.
— Никоу! — извика развълнувано тя.
Никой не се втурна да го възпре, когато той скочи от пейката и се присъедини към нея. Двамата заедно започнаха да дърпат огромното ръждясало ковчеже, докато то се отдели от пиедестала на статуята.
Шепот на възхищение се разнесе около тях като перца на вятъра. Думата „Легендарните“ отекнаха навсякъде.
Пейдж погледна Никоу. Тъмните му очи блестяха в очакване. Ъгълчетата на устните му се извиваха в нервна усмивка. С треперещи, силни ръце, със символичния пръстен с печат на един от пръстите му, той се напъна и отвори скърцащия капак на ковчежето.
Вътре имаше парцаливи остатъци от стара мушама.
А в тях бяха скъпоценностите.
Един развълнуван рев отекна около тях. Всички, които ги заобикаляха, ги поздравяваха.
— Легендарните!
Скъпоценностите на короната бяха неописуемо красиви! Никоу и Пейдж ги опипваха, като едновременно с това въздишаха и се смееха. Рубини и диаманти, сапфири и аметисти с най-различна форма и големина.
Между тях имаше златна корона за краля и една за кралицата. Скъпоценната диадема и огърлицата, за които бе чула, че са инкрустирани с диаманти. Няколко огромни скъпоценни камъни, които някога може би са украсявали скиптри. Имаше изобилие от медальони, игли за шапки и купчина от перли. Пейдж ги докосваше с пръсти по гладката, студена, твърда повърхност.
Никоу внимателно ги взе изпод ръката й. Той се обърна към поданиците си и вдигна над главата си ковчежето със скъпоценности.
Всички млъкнаха. Никоу запази дълго време мълчание, като по този начин изостри нетърпението им да чуят неговите думи. Пейдж почувства нетърпението и въодушевлението на всички хора около нея. Те чакаха да чуят какво щеше да им каже техният принц.
И най-накрая той проговори:
— Мой народе, представям ви скъпоценностите на короната. Легендарните.
Дълго време никой не проговори. После отекна един вик:
— Да живее Никоу! Да живеят Легендарните! — Викът се поде от три гласа, после от тридесет; после цялата тълпа възкликна „Да живеят и преуспяват Никоу и Легендарните!“
Едва сега Пейдж си позволи да огледа тълпата. Сред тях разпозна много от хората, които бе посетила, докато събираше легендите: братята Ле Бланк, разбира се, и великана Пелерин. Но и други, които тя бе помислила за много по-приятни, си бяха направили труда да дойдат тук и да заставят със сила принца си да спази легендите на тази страна: тук бяха пълният мосю Полон и добре закръглената му съседка мадам Дефо. Обаче не забеляза Анет и Марсел Мартин. Те бяха твърде заети с посрещането на туристите в хотела — и въпреки че и те също държаха много на народните легенди, не бяха склонни да принуждават принца си насила да се вслуша в тях.
Пейдж погледна към портата в крепостната стена. Въпреки че Джордж Елкинс все още стоеше там с официално облечените си хора зад гърба, те останаха неподвижни. Устремът им бе задържан от събитията, които се развиха до рова.
Едва сега Пейдж си позволи да въздъхне с огромно облекчение.
Като се стараеше да остане незабележима зад статуята с лебеда, тя се загледа в порутената каменна творба и се усмихна. Колко ли често бе седяла до рова, взирайки се в истинските лебеди и пренебрегвайки древната скулптура, която съдържаше ключа към загадката, който можеше да спаси кралството?
Тя протегна ръка към статуята и погали студената й грапава повърхност. Почувства как по пръстите й полепна прахът и калта на вековете.
— Благодаря ти, приятелче — прошепна тя.
После отправи поглед към Никоу. Той отново се бе качил на пейката. Държеше здраво в силните си ръце ковчежето с Легендарните. Той бе господарят и все още държеше нещата в ръцете си.
А дали бе така? Пейдж разбра, че бурята все още не бе отминала.
— Това е само половината от легендата — извика дрезгав мъжки глас. Пейдж видя, че това бе кльощавият, но заплашително изправен Андре ле Бланк. Беше скръстил ръце пред себе си и гледаше сърдито към Никоу.