— Братът на Никълас — повтори мадам Дефо, която застана до краката на Алфред и впери в него поглед, захласната от думите му.
— Точно той — съгласи се Алфред. — Той обикалял всички кътчета на Даргентия, за да се убеди, че народът му имало какво да яде. Но накрая французите започнали да го преследват. Нещата се развили твърде зле за него и той последвал примера на брат си. Избягал от Даргентия.
— Къде отишъл? — обади се глас от тълпата. На Пейдж й се стори, че от гневна тълпа те се бяха превърнали в деца, жадни да чуят приказката си за лека нощ.
Изглежда и Никоу забеляза това, защото седна на пейката и остави на прислужника си да им говори.
— Америка — отвърна Алфред. — Принц Уензъл се заселил в една колония на Америка, на име Уилиямсбърг.
Пейдж ахна. Тя усети погледа на Никоу върху себе си. Той седеше само на няколко стъпки от нея. Знаеше, че Пейдж се опитваше да открие нещо за своя тайнствен Уензъл. Въпреки това той се взираше не в Пейдж, а в Елеонора. Тя прикри грешката си с прозявка и една сънлива усмивка.
Но цялото й тяло пулсираше, сякаш се бе облегнала върху състезателна кола със запален мотор. Дали този не бе нейният Уензъл? Можеше ли нейният въображаем Уензъл да е бил братът на Никълас Първи и да бе свързан с толкова почитаните легенди на Даргентия?
Тя отново се заслуша в думите на прислужника, който бе привлякъл вниманието на всички даргентийци със своята приказка.
— Там той се оженил за обикновена жена на име, мисля, Лусинда.
Не, помисли си Пейдж. Летисия. Летисия Адамсън бе жената, която се бе омъжила за легендарния Орел, а той, от своя страна, превръщаше вълшебната й приказка в действителност. Но тази подробност, толкова важна за Пейдж, не бе от никакво значение за когото и да било другиго. Тя не каза нищо, само стисна силно статуята, за да се задържи на краката си.
— Когато нещата се поуспокоили, страната поискала отново да възвърне независимостта си — при все че вече били поробени. Мислите на народа се обърнали с надежда към Орела, но за повечето от тях всеки, който успеел да прогони французите, можел да се възкачи на престола. Но не и за моя прадядо Алфред. Може би някой от синовете на Никълас можел да стане крал, обаче те били все още много млади. Не, Алфред искал да се върне Орела — той също искал това да бъде желанието на целия народ. И така той съчинил легендата.
— Никой не може да съчинява легенди — разнесе се викът на Жан ле Бланк, и Пейдж, която наблюдаваше Никоу почти от същото близко разстояние, както и Алфред, забеляза как принцът настръхна и започна да се изправя на крака. Но останалите от тълпата изгледаха сърдито Жан и той замлъкна. Никоу остана на мястото си, но скръсти ръце на гърдите си.
— Все отнякъде трябва да са започнали — отвърна меко Алфред и попи потта от челото си. Очевидно напрежението не му понасяше, но той продължи с игрив тон:
— За да накара народа да чака принца Уензъл, който избягал в Америка, старият Алфред разпространил слуха, че единственият човек, който завинаги можел да разчупи оковите на френското владичество над Даргентия, първо трябвало да открие скъпоценностите на короната. Това не представлявало трудност за Уензъл; моят прадядо ги скрил и лесно можел отново да ги възстанови.
— Той е този, който също съчинил онази глупава гатанка, нали така? — обади се този път мосю Полон.
— И дал на моите прадеди пръстена с печат — проряза въздуха дрезгавият глас на Пелерин. Той погледна Никоу, който размаха ръката си пред всички, за да видят пръстена.
— Какво означава пръстенът?
— Той бе ключът към едно скривалище в имението на моите прадеди. Той е точно копие на една арка в къщата. Там той скрил медальон с лебед. Едва сега разбирам защо. Макар наистина да е вярвал, че постъпвал правилно, когато Уензъл се върнел, той измислил един последователен план и оставил следи за всеки принц само в случай, че вече не бил наблизо, за да оправи нещата — както и в действителност станало. Трябва да се е надявал, че принцът, който откриел медальона с лебеда, в най-лошия случай щял да си спомни лебедите при рова и щял да се досети за статуята на лебед, която се издигала точно там.
Всички погледи се обърнаха към Пейдж, а тя на свой ред погледна статуята и отново я погали, сякаш имаше пера.
— Тази принцеса разкри ключа — обади се Мейбъл от тълпата. Пейдж се чудеше дали всестранно развитата готвачка, облечена все още в своята престилка, бе познала в лицето на принцесата обикновената историчка.
Не, това не можеше да бъде.
— Обзалагам се, че тя е тази, която Никоу си е избрал за съпруга. — Гласът от тълпата не звучеше много приветливо. — Принцеса, вместо обикновена жена.