Той не я бе разбрал. Това беше нещо твърде невероятно, за да й повярва, че тя бе сторила всичко с помощта на вълшебната си кръстница. Но когато един ден той осъзнаеше истината…
— Сега — продължи той — нека се върнем към нашите задължения. Вътре има бал, който протича без мен, и цяла тълпа туристи, които изгарят от нетърпение. Трябва да съобщя името на булката. — Изведнъж той я пусна от обятията си. Застана на колене пред нея в своя смокинг, там, върху калния, затревен бряг на рова.
Наобиколиха го любопитни гъски, които отстъпиха назад и закрякаха ядосано веднага щом разбраха, че за тях нямаше храна в романтичната сцена, която се разиграваше.
Арогантният крал Никълас на Даргентия стоеше на колене пред обикновената Пейдж Конър и искаше ръката й.
— Омъжи се за мен, Пейдж. По дяволите последствията!
— О, Никоу, обичам те и, разбира се, ще се омъжа за теб, веднага щом разбереш…
— Каква прекрасна гледка — обади се нисък глас някъде зад принца.
Никоу незабавно се изправи. Обърна се да види нахалника, като застана до Пейдж.
Тя ахна. Това бе Едуард. Лукавата сребърна лисица държеше малък, но невероятно лъскав револвер, насочен право в гърдите й.
Никоу се опита да застане пред Пейдж с желанието да защити тази прекрасна жена, в която бе влюбен. Вместо това тя се изправи пред него.
— Помисли за поданиците си — настоя шепнешком тя. — Те се нуждаят от теб.
— Ни най-малко. — Едуард прозвуча твърде официално. Изглеждаше нелепо в смокинга си и насочваше оръжие като обикновен главорез. — Защо тази вечер нито един човек в замъка въобще не забеляза отсъствието ви? Докато стоите тук, навън, Руди и Шарлот забавляват кралските особи, а туристите поглъщат жадно всичко, което става долу. Въпреки че всички чуха някакъв шум, Шарлот обясни на английски език, както само тя умее, че жителите на Дарджънт Сити пускат изненадващи „фойерверки“ като поздрав към Никоу за успеха на неговия бал. О, и между другото, трябва да ви поздравя. Чух, че тази вечер двамата сте открили Легендарните. Колко хубаво. С радост ще се възползвам от тях.
— Не разчитай на това — Никоу крещеше.
— О, напротив — каза Едуард. — Разбира се, ще плъзне слух, че някой турист е чул за скъпоценностите и ги е откраднал. Чужденците нямат никакви скрупули по отношение на кралските особи. Ето защо, те са убили принца и неговата булка, без ни най-малко да се замислят. — Той въздъхна. — За щастие, разполагам с писмено свидетелство за едно обещание на Никоу към мен. Веднага щом скъпоценностите и туристите изчезнат, тронът ще бъде мой, а аз самият ще зная отлично как да поддържам законите и реда в страната.
Въпреки опитите на Никоу да задържи Пейдж зад себе си, Пейдж отново излезе пред него.
— Няма да ви карам да се смеете на това старо клише, че вие никога няма да се измъкнете просто ей така. Вие разбирате, че Никоу е разположил телохранители навсякъде. Те ще узнаят…
— Те си мислят, че тяхната работа вече е приключила, скъпа моя. Хората от охраната танцуват с гостите. Бунтът на даргентийците, за който бяха подготвени, вече отмина, макар и не по начина, по който го бях планирал. Съжалявам, признавам си. Но това е без значение. Умея много добре да импровизирам. Същият резултат, но по различен начин. Няма значение.
— Но за мен има — изсъска Никоу. Той сграбчи Пейдж за рамената, за да я закрие с тялото си веднъж и завинаги, но тя отказа и застана точно до него. Суровото, решително изражение върху лицето й го накара да потрепери. Тя щеше да опита нещо — нещо, което можеше да доведе до убийството й.
— Недей! — прошепна разпалено той, защото тя рядко се подчиняваше на заповедите му.
— Отличен съвет — каза Едуард. Револверът бе насочен право в гърдите на Никоу.
— Спрете незабавно със своите глупости или иначе ще застрелям вашия принц.
Никоу погледна в очите на Пейдж и разбра, че страхът в тях бе за него.
— Добре — нареди й той. — Пейдж, просто се махни от пътя ми.
Той видя как тя се колебаеше. Тя погледна револвера. После погледът й отново падна върху Никоу. Погледна към рова, където тези проклети гъски крякаха при близкия бряг.
И тогава тя извика:
— Милисънт, гладна съм! Веднага ми дай храна. Хляб. Много хляб!
Какво, по дяволите, правеше тя?
Въздухът наоколо се превърна в непрогледен хаос. Той усети мириса на някакви цветя — люляци? Изведнъж облак блестящ прах се завъртя като вихрушка около тях и се превърна в нещо като цилиндър до Пейдж. За момент Никоу си помисли, че видя някакво лице в него — една усмихната, хубавичка, стара дама с късо подстригана, златиста коса.