Глава двадесет и шеста
Рано на другата сутрин, облечена в бяла блуза и тъмна пола, Пейдж седеше в чакалнята на шумното и претъпкано даргентийско летище. За разлика от деня, когато тя за първи път пристигна, сега то бе завършено и обзаведено. Ароматът на кафе, вентилиран въздух и леки закуски се смесваше с миризмите на прясна боя и нещо ново.
Изненадващо за ранния час, летището гъмжеше от хора. Някои работеха тук: продавачите на самолетни билети, разносвачите, персоналът по обработка на документите. Другите бяха пътници: новопристигащи туристи, кралски семейства и повече туристи, които си заминаваха.
Пейдж също си заминаваше.
Тя не си взе довиждане с никого, дори с Анет и Марсел. Щеше да им пише…
Наричаше себе си с всички имена за страхливка, които бе научила от книгите. А тя бе прочела много книги.
Но тъй като предишната вечер се бе оказала такава катастрофа, какво друго можеше да направи, освен да избяга със следващия полет?
Един самолет SAS отлиташе за Стокхолм след четиридесет минути. Тя си бе резервирала билет за него. Сигурно щеше да има някакви полети от Швеция, с които да се върне обратно вкъщи.
Тялото й, но не и сърцето й. То я бе предало, като остана в Даргентия. И по-конкретно, то принадлежеше на красивия, героичен владетел на Даргентия. Но тя щеше да оцелее и без него.
Точно както трябваше да преживее и без една от любимите си маратонки.
О, тя не бе Пепеляшка, не дори и като си загуби обувката. Старата Пепеляшка изящно изгубва стъклената си пантофка, когато избягва от бала в полунощ.
Но не и нескопосаната Пейдж Конър. Още пред принца тя бе започнала да се преобразява от хубава принцеса в невзрачна историчка с очила. Едуард я бе видял, когато тя се стрелна през вратата, но поне сега никой нямаше да му повярва. Сега името му в това кралство бе опетнено. Но какво ли си бе помислил Никоу?
На всичко отгоре, магията на Милисънт не бе стигнала до там поне да завърже маратонките й. Докато тичаше през кухнята, едната от тях се бе изхлузила от крака й.
Но в кухнята тъкмо влизаха хора и тя нямаше време да се спре и да я вземе. Вместо това трябваше да се спотаи зад хладилника до стената, за да избегне Мейбъл и останалите. Когато всички й обърнаха гръб, тя се втурна към вратата и се прокрадна до стаята си.
Дори Милисънт не бе там, за да я успокои, когато тя изплака очите си. Дяволите да я вземат! Навярно се целуваше с Алфред в някое потайно кътче.
През нощта Пейдж бе заключила вратата, така че никой без магически способности не можеше да влезе при нея.
Никоу бе дошъл. Първо почука на вратата, а после заудря с всички сили по нея.
— Добре, Пейдж — бе казал най-накрая той. Звучеше отново арогантен в очевидния си гняв. — Първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да ти поискам обяснение.
Ето защо още преди изгрев — слънце тя тръгна с няколко други знатни фамилии, ето защо сега седеше на летището и чакаше първия отлитащ самолет. Принцесите и техните семейства летяха с частни самолети.
Един дрезгав глас направи съобщение по високоговорителя. Пейдж въздъхна и се отпусна върху твърдата седалка в чакалнята. Протегна крака върху грапавия нов килим с националните цветове на Даргентия: сребристо, червено и лилаво. После тя се зарови в пътната си чанта да открие нещо там, с което да се забавлява — може би някаква загадка. Вместо това ръката й се натъкна на брошурата, която бе написала за бала.
— О, вие сте тук. Колко хубаво! — Една сбръчкана дама седна от лявата й страна и радостно запляска с ръце. Носеше яркосиня даргентийска мъжка риза, втъкната в тясната й пола, която добре очертаваше задните й части.
— Не зная дали слуховете са верни, но чухте ли, че миналата нощ са открили Легендарните?
Пейдж кимна, но не каза нищо с надеждата, че жената щеше да си тръгне. Но тя остана.
— За коя принцеса гласувахте?
— Боя се, че аз не гласувах за никого — отвърна Пейдж. Може би студеният й тон щеше да разкрие неохотата й да разговаря.
Но нямаше този късмет. Мирисът на мента се разнесе от мястото, където седеше жената.
— След като не сте гласували, да не би и вие да сте една от принцесите? — Тя се втренчи в Пейдж с късогледите си светли очи.
— Аз съм една никоя — отвърна мрачно Пейдж. Но един въпрос, на който тя се бе надявала да получи отговор, я оживи. Тази жена бе туристка. — Нека да ви попитам нещо. Принц Никоу си мисли, че единственият начин да привлече един постоянен поток от туристи, е да се ожени за принцеса. А какво мислите, ако съпругата му е обикновена жена?
Жената, изглежда, се затрудни да отговори на този въпрос.