— Не забелязах, докато не отидох на бала. Това ли беше част от вълшебството, което ти направи, за да ме облечеш, или може би беше друга магия, която се задейства по-късно?
Милисънт затвори устата й с пръст.
— Предполагам, че са две отделни магии — продължи Пейдж, — защото в онази нощ аз не пожелах да си сменям дрехите, но ти ме накара да изглеждам блестящо до полунощ. О, колко неловко ми беше, когато внезапно изгубих блясъка си?
— Нима?
Меко зададеният въпрос сякаш удари Пейдж през лицето.
— Ами да. А не беше ли така?
Милисънт сви рамене и се усмихна окуражително, но от сбръчканите й устни не се отрони дума.
— Разбира се, че се почувствах неловко. И не изглеждах блестящо отново до миналата нощ.
— А какво ще кажеш за случилото се в планините, Елеонора?
Пейдж цялата се изчерви.
— Това бе различно. Бяхме развълнувани от търсенето на съкровището и не говорихме много — поне не и извън колата.
— А миналата нощ? Не разговаряхте ли?
Пейдж кимна и усети правата си тъмна коса да я гали по бузите.
— Разбира се, Никоу първо си помисли, че аз съм принцеса Елеонора. Но аз бях влюбена в него. Нещо повече, исках да изглеждам ослепително красива в очите му, така че… — Тя спря и се втренчи подозрително в Милисънт.
— Ти наистина ме омагьоса, нали?
— Да, разбира се, мила. Ти не носеше със себе си такава красива рокля. А също така знаеш колко много дразнят очите ти контактните лещи. — Мъничките, кръгли очички на Милисънт не срещнаха погледа й. Всъщност те бяха вдигнати нагоре, сякаш брояха някакви интересни точки по тавана.
— Но тези неща бяха на повърхността. Говоря за магията, която направи за моето… — Пейдж не довърши. Замисли се. Ами ако…? — Не стори ли някакво вълшебство и за сърцето ми? Нима същността си сама трябваше да направя да изглежда ослепително?
Милисънт се наведе напред и прегърна Пейдж в меките си прегръдки.
— Знаех си, че ще разбереш!
Пейдж се издърпа от прегръдките й, бързо стана на крака и се втренчи в хубавичкото старо същество, което през всичките тези години бе държало ключа на щастието й в своите ръце — а дали това бе така? Тя попита бавно:
— Тогава тайната на вълшебните приказки е, че вълшебните кръстници могат само да осигурят уловките, а ти трябва да заблестиш със своите собствени способности?
— Точно така!
— И това винаги е било в моите възможности?
Милисънт поклати глава и къдрите на косата й щръкнаха нагоре, а на Пейдж й се прииска да я разтърси, докато къдрите й не щръкнат още по-нависоко.
— Точно така!
Пейдж се отпусна назад на стола в чакалнята. Хвана с ръце бузите си и поклати глава. Всичко бе толкова просто.
— Тогава самата Пепеляшка е изглеждала ослепително. А така също и Снежанка, Красавицата и Звяра и всички онези сладки, приказни герои. Те самите са били прекрасни личности, а магията ги е обгръщала само отвън. Та това е очевидно. Защо ли не го разбрах?
— Защото ти искаше твърде много от вълшебствата, скъпа ми Пейдж.
— Но вълшебството е било у мен през цялото това време. Не мога да повярвам. Аз…
— Ако си мислиш, че ще ти позволя да отлетиш оттук без едно „довиждане“, госпожице Конър, тогава ти трябва да си луда! — разнесе се един прекрасен, познат баритон зад гърба й.
Пейдж преглътна с усилие и първо погледна Милисънт, която й се усмихна мило. После се обърна към него.
Никоу бе там. В ръката си държеше нейната маратонка.
— Не си ли изгубила това? — попита я той.
Той се изправи пред нея строен и висок в обикновената си провинциална риза и тесни панталони. В тези дрехи изглеждаше още по-внушителен, отколкото в официалния си смокинг на бала. Изглеждаше единствено по-добре, когато не носеше нищо…
Пейдж прочисти гърлото си. Вместо това й се искаше да прочисти съзнанието си от тези похотливи мисли.
— Благодаря ти, че дойде да ми пожелаеш „довиждане“, Никоу — каза тя.
— Тук съм да получа няколко отговора — каза той, — макар и да зная вече някои от тях. — Той кимна към Алфред, който пристъпи зад гърба му. Застаряващият слуга за пръв път, откакто Пейдж го познаваше, не носеше костюм. Беше облечен в сини джинси и потник над тях, надписът, на който гласеше: ДНЕС ОБИЧАЙ ВЪЛШЕБНАТА КРЪСТНИЦА.
Пейдж погледна първо Алфред, после Милисънт, а после отново Алфред. Не можа да се въздържи да не каже:
— Вие двамата, да не би да бягате заедно?
— Точно така, мила. Алфред и аз — ами, мисля, че вече е време да започна свой собствен живот.
— Нима ти си жива? — попита смаяна Пейдж.
— Нещо повече дори — обади се Алфред и намигна на Пейдж, което я накара да се изчерви.
Поне всичко това свършваше добре за някои от тях.