Светкавиците на фотоапаратите на туристите превърнаха чакалнята в зала, изпълнена с фойерверки.
— О, Никоу — най-накрая успя да прошепне тя. — Ако наистина си сигурен…
— Аз, скъпа ми Пейдж, винаги съм сигурен в себе си. — Той внимателно я изправи на крака, после изтегли от пръста си огромния пръстен с печат. Постави го на палеца на лявата й ръка.
— Това ще трябва да свърши работа, докато не намерим сред Легендарните нещо по-подходящо за нежните ти пръсти. — Той вдигна ръката й, бързо я целуна, сякаш да се убеди, че пръстенът бе на мястото си, и после се обърна към събралата се тълпа: — Колко от вас гласуваха да се оженя за принцеса Елеонора от Монтебик?
Почти всички туристи вдигнаха ръце.
— Чудесно! Значи имената ви са включени в списъка. Това означава, че някой от вас може да се окаже щастливият победител и да се върне тук за нашата сватба… — Думите му бяха прекъснати от поздравителни възгласи, при които бузите на Пейдж поруменяха.
— Кога ще бъде сватбата? — извика някой.
— Утре? — отвърна Никоу и погледна Пейдж.
— Мисля, че е по-добре първо да обсъдим това с твоите поданици…
— Нашите поданици — прекъсна я той.
Тя се усмихна и продължи:
— Спомних си една легенда, която казваше кога и за кого да се ожени принцът.
Никоу простена, после се засмя и вдигна Пейдж във въздуха. Завъртя я, като я целуваше толкова звучно, че на Пейдж й се прииска Милисънт да направи магия, за да може отново да остане насаме с него.
Някакво странно бибипкане се разнесе зад гърба им. Пейдж се отдръпна от прегръдките на Никоу, за да види как една кола се задаваше право към тях.
Някакво странно чувство я обзе. Нима същото не се бе случило точно тук, на летището, преди няколко месеца, когато Милисънт едва не бе я убила със самотоварача, за да я запознае с Никоу?
Тя втренчи поглед в натъпканата кола. Тя бе от онези, които се използваха на летищата, за да превозват хора, когато нямаше достатъчно време или пътниците се нуждаеха от помощ.
Отпред седеше Алфред, а Милисънт я управляваше.
— Скачайте, ваше височество — нареди Алфред.
— Трябва да ви измъкнем оттук — каза Милисънт. — Бързо, за да не изпуснем самолета.
— Нали ще се върнеш скоро, Милисънт? — попита Пейдж, когато тълпата неохотно се разпръсна, за да стори път на колата. — Искам да ми изпълниш едно последно желание.
Тя се усмихна, когато вълшебната кръстница и слугата си размениха угрижени погледи. Пейдж хвана Никоу за ръката и се облегна върху силното му, топло рамо. После вдигна поглед към тези негови тъмни, прекрасни очи, които толкова много обичаше, и каза с очарователен глас:
— Очаквам с нетърпение една вълшебна сватба.