Тя цялата се бе схванала. Всичко я болеше. Знаеше, че скоро на твърде необичайни места върху тялото й щяха да се появят синини. Но добре че беше жива.
— Благодаря — каза тя и задържа ръката му по-дълго отколкото трябваше. Като осъзна какво вършеше, бързо пусна ръката му, сякаш я бе опарила. По врата й се разля топлина чак до темето на главата. Полата й се бе вдигнала и откриваше бедрата й. Тя бързо я придърпа надолу.
Не можа да се сдържи да не се вгледа в него. Боже, колко красив беше той! Всяка черта на лицето му — всяко ъгълче и сянка бяха изящно изваяни и обрамчваха неговите прекрасни очи.
Той смръщи вежди, докато я оглеждаше от горе до долу, сякаш да се увери, че тя бе останала невредима. Имаше светлокафяви, русоляви вежди, които хармонираха с непокорните кичури дълга, права коса и ниско подстриганата брада, която подчертаваше устата му.
Тази уста. Невероятна, със сочни, изразителни устни, които бяха открехнати, изкусителни…
Чак тогава Пейдж наистина разбра, че мъжът й говореше. Той още повече се намръщи, но тя не бе сигурна дали от гняв или от загриженост.
— Сигурна ли сте, че сте добре?
Тя кимна и изведнъж заби поглед в земята. Защо, за бога, когато отправеше поглед към този мъж, вършеше все такива конфузни неща? Това не бе присъщо за нея.
Е, добре, за нея също бе необичайно да я гони някакъв изпуснат от контрол влекач. Може би странното й поведение бе някаква проява на вътрешно ликуване за това, че бе оцеляла.
— И така — поде тя, като се опитваше да каже нещо вежливо на мъжа, който току-що бе спасил живота й. Но, за щастие, той не я гледаше, когато тя започна да трепери като закъсняла реакция на това, което й се случи. Тя стисна здраво устни и захапа краищата им. Може би болката щеше да я възпре да не се разплаче.
Вниманието на мъжа бе насочено към тълпата от работници, които сега ги бяха наобиколили. Той така бързо започна да говори на френски език, че тя успя да долови само няколко думи и фрази: vide, което означаваше празен; personne със значението личност, някой или въобще никой; la machine folk, което означаваше, че или машината бе останала без контрол, или бе полудяла. Тя се справяше с френския език много по-добре писмено, отколкото говоримо. Няколко мъже излязоха напред и разговорът продължи с цветущи фрази и изразителни жестове.
Спасителят й се обърна към нея:
— Съжалявам, госпожице. — Гласът му бе дълбок и плътен, английският му — без акцент, но в него сякаш се долавяха нотки на погнуса. — Никой не знае какво се случи преди малко. Изглежда, самотоварачът сам се е задвижил. Никой не го е управлявал.
Тя се опита да се усмихне.
— Няма значение. Това бе само един инцидент. — Така трябваше да бъде. Никой не би могъл нарочно да задвижи машината, за да я убие с късовете бетон, които сега бяха разпилени на земята. Но видът на тези късове отново я накара да потрепери.
— Така е, разбира се — отвърна мъжът с облекчение при нейния отговор. Под прекалено голямата му селска риза с естествена разцветка, събрана при ръкавите му, се открояваха широките му рамена. V-образният разтвор при врата разкриваше стегнатите му гърди, покрити с плетеница от косъмчета, малко по-тъмни от косата и брадата му. Кафявите панталони бяха втъкнати в обувките му с връзки. Пейдж усети около себе си чудния мирис на есенни листа и цитрусови плодове.
Тя затвори очи и пое дълбоко дъх, като се опитваше да не обръща внимание на прекрасния мирис. Мъжът изглеждаше толкова красив. Той притежаваше сексапил, който не можеше да остане незабелязан. Беше й направил неоценима услуга. Но тя можеше да остане цял ден да му благодари или да го зяпа глупаво. Нито пък можеше да си позволи да си спомня отново и отново, че едва не бе премазана.
— Ами — поде тя, — сега, след като всичко вече приключи, трябва да отида в града. — Тя се обърна към тълпата работници, които все още се навъртаха наоколо. Каза на френски: — Пристигнах, за да работя за принц Никълас. Някой ще бъде ли така добър да ме упъти къде мога да хвана такси?
Мъжете се спогледаха и всички започнаха да говорят в един глас твърде бързо, за да може да ги разбере. Те, изглежда, се смутиха и объркаха. Какъв бе проблемът? Нима принцът бе някакво страшилище?
— Няма нужда от такси. Ще пътувате с тази кола. — Мъжът, който я бе спасил, посочи към големия, черен автомобил — една лимузина, всъщност — която тя бе забелязала да се насочва към нея, когато самотоварачът я бе последвал. Бе паркирана точно до бордюра. Той трябва да бе скочил от нея, за да я спаси. — Ако вие сте историчката от Съединените щати, тук съм, за да ви откарам.
Трепет на вълнение премина през Пейдж. Тя щеше да прекара малко повече време с този храбър мъж, който бе спасил живота й. Може би той бе шофьорът на принца, американец като нея, ако се съдеше по английския му без акцент и непринуденото му поведение.