— Разбира се! Аз съм авторка на учебник, който се използва в много колежи. И вие трябва да знаете, че отхвърлих предложение за работа като уредник на музей, за да дойда тук.
— Съжалявам.
Тя отново въздъхна.
— Няма нищо. Това е мое решение. С малко повече късмет, тук ще си създам име, което ще отвори пред мен много повече врати.
— Какъв музей? — заинтересува се той.
— Един току-що новооткрит в Милърс Майн, Ню Мексико.
Къде, за бога, се намираше това? Той я погледна озадачено.
— Това е един малък град — с отбранителен тон отвърна тя. — Но аз щях да управлявам целия музей.
Той не отвърна нищо, но тревогите на плещите му се увеличиха с още една. Много трябваше да се поработи върху плановете му за Даргентия. Ако сега се провалеше, друг човек щеше да пострада.
Но той щеше да успее. Без значение колко усилия щеше да му отнеме това.
Пътят, който първоначално бе обширен и прав, сега бе тесен и лъкатушещ и бе започнал да се изкачва по планините, които заобикаляха столицата, Даргент Сити. Дъбаци и букаци образуваха гъста, сенчеста гора около тях.
И тогава те свърнаха към брега.
Реакцията на Пейдж Конър бе точно такава, каквато очакваше. Зяпнала от учудване, тя си пое дълбоко дъх.
— О, каква красота!
Без да се опита да прикрие широката си усмивка, Никоу се отпусна назад в седалката. Сигурно Пейдж щеше да бъде първата от множеството посетители, които щяха да бъдат впечатлени от великолепната гледка. Всичко щеше да се нареди добре.
Пейдж беше изумена. Гледката на Даргент Сити можеше да я накара отново да повярва във вълшебните приказки. Или поне почти да повярва в тях.
Те бяха излезли от гората и пътят от нейната страна бе обграден само от тънка като дантела мантинела. А изгледът — о, той бе прекрасен!
Под тях се извиваше величествената река, която даваше името на държавата — Арджънт. Името означаваше сребро. Пейдж можеше да разбере откъде произлизаше името; водата проблясваше и в нея се отразяваше градът, кацнал на планинския склон на отсрещния бряг.
Без обичайните скелета — знак за реконструкцията, градът изглеждаше толкова великолепен, сякаш бе изваден от книжка с картинки. Той представляваше смесица от малки, наполовина дървени постройки, разположени по протежение на речния бряг близо до моста, който се издигаше над Арджънт. Къщите изникваха по склона на планината и изглеждаха очарователно като малки алпийски хижи.
А над всичко това се извисяваше замъкът.
Величествено и гордо, той се издигаше като монарх, който бдеше над своите поданици. Гранитното здание се извисяваше зад назъбените крепостни стени, които го заобикаляха. Стените му бяха прорязани от тесни, с формата на арка, прозорчета, кулите му се свързваха с парапети. Замъкът бе по-величествен, но и по-мрачен от всичко, което Пейдж някога би могла да си представи, без значение колко много замъци бе изучила в своето разследване, за да получи докторската си степен по история.
— Там ли живеете? — прошепна тя.
— Разбира се — отвърна с гордост в плътния си, баритонов глас той. — Вие също ще живеете в замъка, докато се намирате в Даргентия.
— Наистина ли?
Тя се обърна към него. Той наблюдаваше лицето й с усмивка по тези великолепни, чувствени устни.
— Наистина!
Като не можеше да потисне усмивката, която отговаряше на неговата, тя се отпусна назад в удобната седалка на лимузината, без да обръща внимание на болката, която обтягаше мускулите й. Тя, обикновената Пейдж Конър, щеше да живее в замък в продължение на… ами, тя не знаеше колко дълго. Това беше без значение. Винаги си бе мечтала…
Наложи си да забрави това. Тази глупава мечта бе възникнала от детинската й любов към вълшебните приказки. Сега тя бе пораснала, с напълно здрав разум.
Но тя щеше да живее в замък!
Не можеше да си позволи принц Никоу да забележи нейното вълнение. Той бе ангажирал историк, а не инфантилна мечтателка. Добре, че не можеше да чуе нито бесните удари на сърцето й, нито пък да долови копнежа, който се разливаше от пръстите на краката нагоре по прасците. Той дори не подозираше за странния й мотив да приеме тази задача. Никой не подозираше това.
Със спокоен глас тя попита:
— Ще разследвам ли историята на замъка?
Той кимна.
— Да, но има и други неща. Ще запазя обясненията си за вечерята. Просто запомнете, че вашата работа е от жизненоважно значение за Даргентия.
Пейдж се усмихна на себе си. Думите му бяха потвърдили това, което тя си бе казала, преди да приеме работата: тя щеше да прави нещо от огромно значение за тази малка, нуждаеща се страна. Впечатляващо! Само да можеше родителите й да бъдат впечатлени от това… Усмивката й бързо изчезна.