Колата мина покрай два големи хотела.
— Те ще бъдат отворени за посетители само след седмица — каза Никоу. — И двата са луксозни хотели, без да са филиали на нито една световноизвестна верига.
Пейдж отново изпита гордост. Само че този път в нея се долавяше нещо друго. Загриженост? Тревога?
— Нима тук преди не е имало хотели?
— Само малки, но те рядко се посещаваха. Това е основата на моя план за възстановяване: туристите. Ще ви кажа повече подробности довечера, когато ще ви дам напътствия за работата.
Прекосиха моста и минаха покрай старата част на града. На централния площад, където един фонтан разпръскваше водата в продълговат басейн, се бяха събрали хора. Малко знаме с националните цветове на Даргентия — пурпурночервено, сребристо и кралско синьо, се развяваше на пилон в дъното на площада. В центъра се издигаше статуята на мъж със сурово изражение и гордо вдигната брадичка.
— Това ваш прадядо ли е? — попита Пейдж.
— Да, Никълас Първи. Той е живял преди почти три века. Аз съм Никълас Втори и нито един крал не е властвал тук между нас двамата. Много напразно изгубено време ни отделя един от друг.
Пейдж забеляза горчивината в гласа му и намръщената му гримаса. Тя се надяваше да научи нещо повече за съименника на Никоу — защо страната нямаше крал в толкова дългия промеждутък между тях двамата. Бе чувала много малко за Даргентия. Колко тежки времена бе имала тази малка държавица!
Но тя се бе натъкнала на нещо — само една бележка под черта в историята без значение за никого, освен за самата нея. Но тя едва се сдържаше да изчака да запълни празните страници на познанията си с това, което можеше да научи тук.
Докато прекосяваха града, много от хората им махаха с ръка и Никоу отвръщаше на поздрава. Той отвори прозорците на колата с автоматичния механизъм и вътре нахлуха призивите „Никоу, Никоу!“. Нищо подобно като представители на Тайните служби не притичваха нервно около автомобила. Никаква тревога, предположи Пейдж, за каквото и да било насилие.
Но тя не можеше да се въздържа да не си мисли за призива на собственото си сърце и трепетната вълна, която преминаваше през нея.
Най-накрая лимузината започна да лъкатуши по острите завои на пътя през планината, нагоре към замъка. След миг те се озоваха пред запълнения с вода ров, който обграждаше външната стена на замъка. Наоколо се разгръщаше привлекателен пейзаж. В кристалночистата, зелена вода плаваха почти черни лебеди. Всичките бяха толкова грациозни. Гледката бе очарователна, атмосферата — спокойна. Всичко това създаваше необичайно впечатление, си помисли Пейдж, като се вземе предвид бившата крепост и ровът, който я защитаваше.
Спирачките на лимузината изскърцаха, когато тя премина по един подвижен, дървен мост. Трябваше да спрат пред спуснатата решетка на крепостната врата. Никоу натисна едно контролно копче върху козирката и решетката започна да се издига.
— Обзалагам се, че в миналото завоевателите с радост биха направили това — отбеляза Пейдж.
— Обзалагам се, че сте права — съгласи се Никоу с усмивка.
Те минаха през тесния отвор в дебелата каменна стена, под щръкналите метални зъбци на вдигнатата решетка и се озоваха сред пищната зеленина на вътрешния кралски двор. Върбите и яворите тъкмо се разлистваха, а разцъфналите храсти придаваха колоритност на криволичещите алеи сред моравата.
В центъра се извисяваше замъкът, висок, увенчан отгоре с кула, и даже по-величествен отблизо. От върха на главната му кула един огромен флаг на Даргентия плющеше от бриза.
Никоу паркира лимузината пред огромна дървена врата и погледна часовника си.
— Сега е твърде късно, за да ви разведа наоколо. След около час ще бъде сервирана вечерята. Ще ви заведа до стаята ви. После ще ви оставя да се освежите, ако желаете, въпреки че изглеждате чудесно. Довечера ще вечеряме неофициално.
Когато той я погледна, тя се опита да спре червенината, която усети да се разлива по лицето й. Сведе глава с движение, което като дете бе усъвършенствала и с което се стараеше да скрие отвратителните си очила, тъй като върху лицето й падаха кичури коса. Не можеше да повярва, че изглеждаше чудесно. Не и при този тъмен, изпитателен поглед върху нея. Цялата бе изпомачкана от пътуването, от това, че бе съборена на земята… Но нещо повече от състоянието на дрехите я безпокоеше. Изведнъж на нея страшно й се прииска да бъде красива, така че този очарователен принц да можеше да я забележи като нещо друго, а не само като своя подчинена.
Но Пейдж бе реалистка. Тя не беше нито висока, нито ниска, нито грациозна, нито пищна, просто средна на ръст… просто обикновена. А и носеше очила, за бога.