Не бе достойна за вниманието на принца.
Скочи от колата само за да се почувства смутена, че не бе изчакала, защото Никоу бе излязъл, за да й помогне. Вдигна пътната си чанта, а той взе куфарите й. Тя се учуди защо един куп прислужници не се втурнаха, за да поемат багажа.
Той отвори с трясък огромната дървена врата. Както се очакваше, тя изскърца, сякаш черните й железни панти бяха автентични. Въведе я в преддверието.
В огромното антре бе изненадващо топло, при все че Пейдж усети мириса на мухъла от вековете. Тя се зарече да се върне и разгледа многобройните картини и гоблени, които висяха върху облицованите с дърво каменни стени, покрай които минаха, да проучи безбройните великолепни стаи, които бе зърнала по пътя си. Никоу я водеше по едно обширно каменно стълбище, покрито с червена плюшена пътека, преминаваха от зала в зала, докато тя не си каза, че трябваше да хвърля трохи след себе си като Хензел и Гретел, за да намери обратния път.
Най-накрая той спря.
— Това ще бъде домът ви, докато сте тук — посочи към отворената врата.
Намираха се в една от многобройните кули, защото стените на стаята, в която бе влязла, бяха сводести. Тя ахна на глас от удоволствие. Стаята бе толкова очарователна. Античната мебелировка се доминираше от едно изящно, гравирано легло с балдахин. Таванът бе украсен с рисунки от гръцката митология.
— Но това е чудесно — успя да изрече Пейдж.
— Надявам се, че тук ще се чувствате удобно. — Никоу остави чантите на земята и отвори гардероба, който подхождаше на леглото. — Строителите на замъци не са предвидили места за дрешници — обясни той.
Никой от тях не разбираше много от канализация и тя почувства облекчение, когато видя, че всичко бе модернизирано. Всъщност банята й бе не по-малко разкошна от спалнята. Вътре всички приспособления от блестящ месинг имаха античен вид, но бяха функционални.
— Ще дойдат да ви вземат за вечеря. — Той се обърна, за да напусне стаята. За миг Пейдж почувства остра болка, като че ли я изоставяха. Копнееше той самият да дойде да я вземе.
Колко смешно! Той беше принцът. Със сигурност разполагаше с цял взвод слуги, които оттук нататък щяха да се грижат за нея. Тя бе, напомни си, просто една негова служителка.
— Междувременно — продължи той, — ако се нуждаете от нещо, само позвънете. — Посочи към изящната масичка до леглото, върху която бе поставен телефон с много бутони. Изглеждаше твърде модерен за старинната подредба. — Разполагаме с модерна телефонна система, въпреки че невинаги работи така, както би трябвало. — После й обясни как да я използва.
— Благодаря. — Пейдж изпитваше към него благодарност за всичко: за това, че й бе дал работа, че я бе посрещнал, че я бе довел на това вълшебно място — за това, че й бе спасил живота.
Принцът сведе глава и непокорната му руса коса падна върху ушите му. Тя изпита абсурдното желание да я приглади назад.
Просто защото се обръщаше към един принц на малко име… тя, невзрачната, обикновена Пейдж Конър се обръщаше към принц на малкото му име! Принц, много по-красив, отколкото някога си бе представяла даже в най-дръзките си мечти. Достатъчно смел, за да скочи пред огнедишащи самотоварач, за да спаси нейния живот. И, разбира се, безкрайно очарователен.
За щастие, той се бе извърнал към вратата и не забеляза ярката руменина, която пълзеше по лицето й. Очарователният Принц, наистина!
— До скоро, Никоу — му пожела тя, но твърде тихо, за да я чуе.
После той си отиде.
Пейдж се усмихна, когато започна да разопакова багажа си. Тази работа бе твърде хубава, за да бъде истина. Красив принц, замък, възможността да води свое собствено разследване — фантастично! Тя извади от чантата си една изработена по поръчка блуза и я разгъна върху дантелената кувертюра.
— Не е ли просто чудесно? — някакъв сладък, трепетен глас зад нея отговори на мислите й.
— О, не! — прошепна Пейдж.
Глава втора
Пейдж не искаше да се обърне. Гласът й бе познат до болка.
Плод на нейното изстрадало въображение.
Така, този път нямаше да се остави да я заговори.
— Ти не си тук — изрече тя на глас, като се взираше в редицата дървени рози, гравирани върху горната част на леглото.
— Не ставай смешна, Елеонора — настоя гласът.
Пейдж рязко се извърна.
— Не ме наричай така. Името ми е Пейдж.
Една възрастна жена седеше на тапициран стол. Тя бе ниска и пълничка, със златиста коса с вече посивели корени. Кожата й бе гладка и нежна като пергамент от древността. Тя се усмихваше приятно и разперваше ръце, сякаш искаше да я прегърнат. — Скъпа ми Елеонора Пейдж Конър. Колко хубаво е отново да те видя.