Пейдж отстъпи назад.
— Върви си, Милисънт. — Гласът й бе нисък и груб. — Точно сега не се нуждая от услугите на вълшебна фея. Единствено се нуждая от нещо напълно действително.
— Няма никаква разлика. — Като отпусна ръце, жената се изправи. Носеше сини джинси и пурпурночервена риза, украсена с извезани златисти букви: ФЕИТЕ СИ ПАДАТ ПО ВЪЛШЕБНИТЕ ПРЪЧИЦИ.
Пейдж въздъхна.
— Какво те води насам, Милисънт?
— Ти, скъпа — приближи се Милисънт, а зад нея се разнесе цял облак от нещо блестящо. Вълшебен прашец, предположи Пейдж. За нищо не можеше да се използва в случая. — Сега какво мога да направя за теб?
Пейдж се почувства глупаво, че продължаваше разговора със същество, в съществуването, на което не вярваше. И все пак каза:
— Не съм убедена, че ти с прословутите си вълшебства си в състояние да ми кажеш в какво точно ще се състои работата ми тук.
— Мога да чета само твоите мисли, скъпа, но не и на другите хора.
— Тогава каква полза от теб? — Пейдж се засрами от своето раздразнение, но не направи никакъв опит да го прикрие. Тя извади жакета на костюма си и го захвърли на леглото. — Защо просто не се върнеш там, откъдето си дошла?
Милисънт погледна Пейдж в очите. Тя миришеше на люляк. Имаше издължен, тънък нос и блестящи, кръгли очички. При все че краищата на клепките й бяха спуснати, което винаги я караше да изглежда, сякаш че изпитва непрекъснато състрадание към другите, тя винаги се усмихваше.
Пейдж мразеше това повече от всичко друго.
— Не мога да си тръгна, преди да съм ти помогнала, мила. Ти сама знаеш правилата.
— Не желая твоята помощ, Милисънт. Винаги се превръща в някаква катастрофа.
— Не преувеличавай, Елеонора. Само един-единствен път ти помисли, че резултатите са катастрофални.
Пейдж остана безчувствена към мъчителния спомен за това.
— Моя дебютантски бал. Стана такова фиаско, че оттогава насам съм ти забранила да ми „помагаш“. — Тя изрече последната дума по такъв начин, сякаш това бе най-вулгарната псувня, за която можеше да се досети.
— Това е истина, бедничката ми. Но ти още не си научила тайната на вълшебните приказки. — Тя притвори клепки с още по-голямо съчувствие.
— Тогава защо не ми я кажеш и не си гледаш своята собствена работа?
— Спомни си правилата, скъпа.
Пейдж й обърна гръб и извади дрехите от куфара. Като отвори огромния гардероб, тя започна да окачва на закачалки блузи с бледи цветове, сако и рокля. Без да пророни и дума, тя продължи да разопакова вещите си, като се стараеше да не обръща внимание на нейната компания, която в действителност не съществуваше. През цялото време обаче усещаше милия поглед на Милисънт, вторачен в себе си.
Когато приключи с разопаковането, отиде в банята, за да си измие лицето с надеждата, че въображението й щеше да я остави на мира, когато се върне в спалнята.
Но не стана така.
Тя грабна една черна пола и бледозелена блуза и започна да се преоблича за вечеря. Най-накрая, неспособна повече да издържа на тишината, въздъхна.
— Предполагам, че ще си припишеш заслугите за това мое ново назначение, въпреки че брат ми го уреди.
Като не чу отговор, тя се извърна да погледне Милисънт, която премигна с редките си мигли и се усмихна утвърдително.
Това вбеси Пейдж.
— И предполагам, тъй като искаш да ме накараш да повярвам във вълшебните приказки, ти се опитваш да ме направиш следващата принцеса на Даргентия.
— Какво мислиш за тази възможност, скъпа?
Пейдж изскърца със зъби.
— Та това е просто смешно. Едва ли съм подходяща за принцеса. Със сигурност не съм от онзи тип блестящи жени, които могат да привлекат такова готино парче като принц Никоу.
— О, ти си забелязала, че той е готино парче?
— Трябва да съм мъртва и погребана, за да не го забележа. И не се опитвай да променяш темата.
— Няма. Какво мислиш за малкия ми номер на летището?
Пейдж цялата изтръпна.
— Какво искаш да кажеш?
— Самотоварачът? Нали се задвижи?
Пейдж пристъпи към своята крехка мъчителка, сграбчила в юмрук гребена си, който взе от портмонето си.
— Та това е лудост! Нима искаш да кажеш, че ти подкара онова нещо след мен?
— Така че принц Никълас да може да спаси живота ти. А и той го направи. Не беше ли чудесен?
Да, беше, но Пейдж не искаше да признае това. Тя прекара болезнено гребена през заплетената си коса.
— Милисънт, можеше да ме нараниш! Да ме убиеш!
— Не и след като аз владеех положението, мила. — Милисънт изправи за момент глава, сякаш се ослушваше. После започна да изчезва.
— Почакай, сега! — нареди Пейдж. — Не искам да си отиваш, докато не ми обещаеш, че повече няма да се връщаш.