— Какво е това?
— Едно от чудодейните лекарства на Тара. — Наблюдаваше я как покорно и доверчиво отпива от уискито с маков прах. Когато преполови чашата, Емералд потръпна, но решително я вдигна и пресуши докрай. Шон приседна на ръба на тясното легло и взе ръката й. Видя как страхът й постепенно преминава, клепачите й натежават и тя започва да се унася.
Когато накрая заспа, Шон я зави и се загледа в нея. В този миг шхуната се наклони и разлюля, като ревнива жена, изискваща внимание. О’Тул изруга и се запъти към вратата, но преди това целуна нежно затворените клепачи.
Седем часа по-късно Емералд продължаваше да спи непробудно и не усети нищо, когато Шон я вдигна от леглото, уви я в кадифената пелерина и я отнесе до наетата карета.
Около лампите танцуваха снежинки. Колата пое покрай Странд и зави към Пикадили. Шон не усещаше студа. Всъщност не усещаше нищо. Вече се бе сбогувал с нея и сега единствената му цел бе да я закара благополучно. Мислите му се фокусираха върху светската сбирка в мраморния палат на граф Сандуич.
Когато каретата спря, Шон поседя няколко мига, преди да предприеме и последната стъпка. После отвори вратата и вдигна спящата жена на ръце.
Белтън, достолепният иконом на Портман Скуеър, се появи с кисела физиономия на прага. Ала щом видя тъмното застрашително лице на мъжа, който държеше на ръце дъщерята на Уилям Монтагю, пребледня от уплаха. Отдръпна се, а сатанинската фигура се плъзна в къщата и отнесе бременното спящо момиче във великолепната приемна.
Положи я внимателно върху тапицираната кушетка и без да погледне назад, излезе. Белтън го последва до входната врата и събра цялата си смелост, за да попита:
— Какво става?
Шон О’Тул се върна със сандъка на Емералд и го остави на прага.
— Погрижи се за тази жена, Белтън. — Бръкна във вътрешния си джоб и му подаде писмо, адресирано до Уилям Монтагю и Джак Реймънд. В него недвусмислено се заявяваше, че ако нещо се случи с Емералд, ще изпрати душите им право в ада.
След миг О’Тул изчезна в снежната вихрушка, а Белтън саркастично промърмори:
— Честита Нова година.
Ярката светлина, струяща от прозорците на резиденцията на граф Сандуич, осветяваше Пал Мал. Графът на Килдеър, облечен строго официално, не бе спрян на входа. Салонът вече бе пълен, което му позволи да се смеси незабелязано с тълпата. Задименият въздух се огласяше от оживен смях и високи мъжки гласове, изпили порядъчно количество първокласно бордо. По стените бяха изложени порнографски книги, картини и скици.
Графът се облегна небрежно на една мраморна колона, а погледът му бавно обходи присъстващите, преценявайки колко изтъкнати личности бяха удостоили с вниманието си скандалния търг. Не изпитваше нито презрение, нито отвращение към тези развратници. Бе напълно равнодушен.
Принцът на Уелс мина плавно покрай него, кимна отсъстващо и промърмори: „Килдеър“, преди да се обърне към приятеля си Чърчил, който провлачено отбеляза:
— Сигурен съм, че братята Монтагю разполагат с достатъчно количество мръсни картини, за да се облепят стените на Карлтън Хаус.
Погледът на Шон О’Тул се плъзна равнодушно по лицата на Джон Монтагю и граф Сандуич, докато търсеше в тълпата двамата мъже, които подхранваха неутолимата му жажда за отмъщение. Когато най-накрая откри Уилям Монтагю, забеляза, че той разговаря оживено с Джон Уилкс. Ирония на съдбата! Нима Монтагю не подозираше, че този мъж бе един от виновниците за падението му? О’Тул не се изненада, че Уилкс присъства на търга. Макар че бе известен като набожен политически реформатор, той бе също и похотлив развратник, пристрастен към чувствените наслади.
Граф Килдеър не можеше да си пожелае по-подходяща публика. Двамата Монтагю щяха да бъдат разкъсани на парчета от тези садисти. Унищожението им щеше да бъде окончателно и безвъзвратно.
Хищникът в него се бе притаил и изчакваше подходящия момент. Когато всички погледи се насочиха към Джак Реймънд, който се присъедини към Уилям и Негово височество, граф Килдеър пристъпи напред и вдигна чашата си.
— Смятам, че сега е времето да вдигна тост. Дъщеря ти много скоро ще те дари с внук. — Кимна към Реймънд. — Знаех, че той не става за нищо, така че свърших работата вместо него. Никога не подценявайте ирландците.
Всички притихнаха. Килдеър вдигна ръка, показвайки осакатения си пръст.
— Няма нужда да ми благодарите, господа, удоволствието бе изцяло мое.
Мина през тълпата, която се разтвори да го пропусне и после пак се затвори след него. Настана оживление. Публичното унижение бе нещо, което си заслужаваше да се отпразнува.