Емералд се опитваше да изплува от дебрите на кошмара. Но с пипалата на гигантски октопод сънят я държеше здраво и не я пускаше.
Сънуваше, че се е озовала отново на Портман Скуеър. Накрая се изправи, олюлявайки се, и бавно започна да осъзнава, че всъщност не сънува. Отказваше обаче да повярва. „Това не може да се случва на мен!“
Мислите й бяха в пълен хаос. Челото й беше мокро от пот. Ужасено се огледа. Последното нещо, което си спомняше, беше бурята. „Как съм могла да се озова тук? Къде е Шон?“
Бе настояла да го придружи до Англия, ала никога не бе и подозирала, че отново ще се озове на Портман Скуър. Детето в нея се обърна. Почувства, че й прилошава. Успя да се добере до стълбата, хвана се с трепереща ръка за перилото и започна да се изкачва, надявайки се да стигне до банята.
Спазмите обаче я разтърсиха. Хвана се за корема. Струваше й се, че всичко вътре в нея се преобръща. Постепенно гаденето намаля, но обхваналото я лошо предчувствие се засилваше с всеки удар на сърцето й. Чу нечии стъпки. Изправи се мъчително на крака и се обърна. Предполагаше, че е някоя от прислужниците. Втренчи се ужасено в лицето насреща. Джак Реймънд! Целият гняв и отвращение.
— Мръсна кучка! О’Тул каза, че ще те върне, когато надуе корема ти с гадно ирландско копеле! Нямаш ли срам, измамна курво?
С пребледняло лице Емералд постави ръце отпред, за да предпази нероденото си бебе от омразата. Джак лъжеше! Шон никога не би постъпил толкова жестоко с нея!
— Махай се! Няма да те взема обратно! Не желая да се докосна до отпадъците, нахвърлени от онази мръсна свиня!
Нямаше да се остави да я обиждат и тъпчат. Повика на помощ гордостта си, направи се колкото й позволяваха силите и вирна брадичка.
— Няма и да имаш тази възможност, Джак Реймънд. Граф Килдеър е великолепен любовник. Смешно е дори да се помисли, че ще ти позволя след него да ме докоснеш. — Въпреки напредналата си бременност, или може би тъкмо заради нея, младата жена усети прилив на сили.
— Няма обаче да успее да пробута ирландското си копеле на Монтагю, защото ще го унищожа!
Застанала в горния край на стълбите, Емералд се извърна уплашено. Видя, че Джак я е последвал и инстинктивно усети сатанинското му намерение. Сякаш времето спря. Той бавно вдигна ръка и я бутна. Емералд отчаяно се опита да се хване за перилото.
Почувства как се плъзва надолу. Политна. Кракът й се хлъзна. Чу как кост изпука. Изкрещя от болка и в същия миг позна гласа на баща си:
— Какво, за Бога, става тук?
През червена пелена видя омразната фигура в подножието на стълбата. Зад Уилям стоеше достолепният Белтън, потресен от сцената, на която бе станал свидетел. Той се опита да отпрати двете прислужници, които също бяха видели и чули всичко и стояха неподвижни, сякаш краката им се бяха сраснали за пода.
— Повикайте лекар — заповяда Монтагю, който погледна дъщеря си с явно отвращение, но бащинският му дълг явно надделя.
Белтън изпрати една прислужница за лекар, а на другата нареди да приготви легло за Емералд.
— Не и в моя апартамент — изсъска Джак. — Тази жена повече не е моя съпруга.
— Настанете я в слугинските помещения — нареди Уилям.
Оправиха леглото в някогашната стая на Ирма Блуджет.
В крайна сметка госпожа Томас бе тази, която я отнесе там, съблече я и й даде една от старите й нощници. Болката в крака бе непоносима. Все едно че я пронизваха с нажежено желязо. Но Емералд се тревожеше много повече за бебето. Госпожа Томас провери дали има кръв. Не откриха и си отдъхнаха с благодарност.
Уилям Монтагю щеше да се пръсне от гняв. Ако имаше в себе си пистолет, когато О’Тул направи разтърсващото си изявление, досега ирландската свиня щеше да е мъртва и нито един съд в Англия нямаше да го осъди за убийство! Още по-лошо от унижението на дъщеря му бе мигновеното осъзнаване, че именно О’Тул бе този, който го бе разорил. Когато черните очи се приковаха в него и прозвучаха подигравателните думи: „Никога не подценявайте ирландците!“, Уилям разбра, че всичките им загуби са следствие на едно отмъщение. Е, проклетите О’Тул не са единствените, които могат да отмъщават. Много скоро щяха да изпитат силата и на неговата мъст.
За негов ужас глупавата прислужница бе довела личния му лекар. В следващия миг обаче Уилям осъзна, че доктор Слоун можеше да му помогне.
— Някакъв инцидент ли е станал? — попита той, местейки поглед от Уилям към Джак. — Май и двамата се нуждаете от успокоително.
Уилям погледна подозрително прислужницата и рече: