— Бихте ли дошли в библиотеката, докторе? Ти също, Джак.
След като внимателно затвори вратата, продължи:
— Дъщеря ми си счупи крака, но не това ни тревожи. Тя е бременна и май скоро ще роди. — Погледна към зет си. — Не е от съпруга й, затова искаме да се отървем от детето.
Веждите на доктор Слоун щръкнаха от възмущение. Монтагю се опиваше от властта си, но ако си мислеше, че и на него ще заповядва, много се лъжеше.
— Да се отървете? Предполагам, че нямате предвид извършване на престъпление. А щом искате да намерите някой, който да вземе детето, ще се уреди. Срещу известно заплащане, разбира се.
„Проклетите пари! В крайна сметка винаги всичко опираше до тях!“ Гневът на Уилям нарастваше с всяка изминала минута. Онези О’Тул добре си бяха направили сметката.
— Ще отида да видя пациентката — мрачно завърши Слоун.
Уилям го заведе до слугинските помещения, където задъханата госпожа Томас се опитваше да настани по-удобно Емералд.
Момичето се сви, когато позна семейния лекар. Спомняше си безцеремонните му обноски и грубите му ръце.
Слоун погледна с неприкрито презрение издутия й корем. После извади шина и бинтове и се зае с наместването на крака. Емералд стоически се опитваше да не издаде нито звук, но болката бе толкова непоносима, че от устните й неволно се изтръгна силен вик.
— Какво? — сопна се Слоун.
— Боли…
— Разбира се, че боли. Счупен е — безчувствено констатира лекарят. След като приключи набързо с крака, освободи готвачката и съсредоточи вниманието си върху издутия корем на пациентката си. След няколко опипвания и натискания, постави длани върху него и ги задържа за миг. Накрая смръщи рунтавите си вежди.
— Какво не е наред? — уплашено запита Емералд. Слоун допря слушалката до корема и се наведе, за да чуе сърцето на бебето. После се изправи и с глас, показващ цялото му презрение към пропадналата грешница, обяви:
— Ще имаш близнаци.
Глава 31
Монтагю крачеше напред-назад из приемната, а Джак се бе свлякъл в едно кресло.
— Има ли родилни болки? — обърна се Уилям към лекаря, сякаш искаше час по-скоро да приключи с тази унизителна история.
— Не. Бих казал, че остава още около седмица.
Монтагю изсумтя презрително.
— Трябва да бъдеш тук при раждането, за да можеш веднага да махнеш малкото ирландско копеле от къщата ми!
— Току-що я прегледах. Ще има две ирландски копелета — злобно го осведоми доктор Слоун.
Веднага щом лекарят се оттегли, Уилям изля гнева си върху Джак Реймънд.
— Безполезно нищожество! Седиш тук, заровил глупавата си глава в шепи и не правиш нищо. Нима не разбра, че О’Тул лека-полека ни унищожава?
Думите на Уилям най-после достигнаха до вцепененото съзнание на Джак и той се опули смаяно.
— Май О’Тул ще се окаже прав. Наистина не ставаш за нищо!
Реймънд скочи на крака, засегнат от несправедливата обида.
— Дърта свиня! Твоята дъщеря се е държала като курва, точно както и съпругата ти някога! Ти си този, който предаде стария граф и партньора си, замисли убийството на Джоузеф О’Тул и изпрати Шон О’Тул на затворническия кораб с осакатена ръка! Е, вече ми дойде до гуша от семейство Монтагю! — Джак изскочи от стаята, профуча през входната врата и я затръшна ядно зад гърба си.
Уилям, изпаднал в бяс, изтича в библиотеката и трескаво зарови в чекмеджето на бюрото за пистолета си. Всички да вървят по дяволите! Зет му се оказа също толкова безполезен, колкото и синът му. Щеше сам да се погрижи за О’Тул. Корабът му сигурно е пуснал котва в пристанището на Темза и рано или късно негодникът ще се качи на борда.
Емералд беше в шок. Лежеше в леглото на Ирма Блуджет и изобщо не обръщаше внимание на гневните мъжки гласове, които се носеха в другия край на къщата. Болката в крака бе пронизваща. Но все пак предпочиташе нея пред другата, която заплашваше да пръсне сърцето й.
Шон го бе извършил. Направил го бе, за да си отмъсти. Но това, което най-много я съсипваше бе съзнанието, че продължаваше да го обича. Разбираше, че когато истински обичаш, то е за цял живот. Колко безкрайно тъжно бе, че сърцето на Шон е изпълнено с толкова омраза, че в него не бе останало място за любов — нито към нея, нито към двете им деца.
Ръцете й погалиха корема. В мига, в който узна, че са две, любовта й се удвои. Не се тревожеше за себе си, най-голямата й тревога бяха те.
— Всичко ще е наред — прошепна им тя. — Ние няма да останем дълго в тази къща. Ще отидем при майка ми. Джони ще ни помогне.
Извърна лице към стената. Сълзите, които досега бе сдържала, се търкулнаха по страните й. Никога не се бе замисляла за раждането. Не се страхуваше, защото вярваше, че Шон ще бъде с нея. Как обаче щеше да се справи сама?