Шон го изгледа втрещено. От седмица не им бе проговарял, а те изглежда знаеха всяко негово движение и мисъл. Верността и поддръжката им го трогнаха. В следващия миг го разбра — те не го правеха заради него, а заради Емералд.
Родилните мъки започнаха на зазоряване. Оказа се, че не е подготвена за болката. Госпожа Томас я увери, че ще доведе доктор Слоун, но се върна без него. Обясни й, че тъй като това било първо раждане, щяло да продължи доста дълго и докторът щял да дойде по-късно.
Изминаха дванадесет безкрайни часа, през които Емералд викаше, молеше се, проклинаше. Накрая изгуби съзнание. После непоносимата болка, която заплашваше да я разкъса на две, я сграбчи с всичка сила и адът започна отново.
Емералд прокле баща си, съпруга си, майка си, Шон О’Тул и Бог. Накрая прокле и себе си. Госпожа Томас седеше край леглото й, говореше й, успокояваше я и я уверяваше, че всичко ще бъде наред, макар самата тя да бе уплашена до смърт.
В пет часа пристигна доктор Слоун, сякаш идваше за следобедния чай. Когато видя мятащата се в леглото Емералд, заповяда на госпожа Томас да завърже краката й, за да не би пациентката да нарани себе си или него.
Емералд изкрещя неистово, пронизана от непоносима болка, и загуби съзнание, докато доктор Слоун изваждаше на бял свят бебето. Беше момиче. Лекарят хвърли бегъл поглед върху бледото телце, което едва показваше признаци на живот, и го подаде на госпожа Томас без никакви инструкции.
Добрата жена, която вече бе приготвила гореща вода и чисти кърпи, изми слабичкото бебе, като нежно мърмореше:
— Бедната малка душичка! — Момиченцето нямаше сили дори да изплаче, само отваряше устичка, за да поеме глътка въздух.
Доктор Слоун изми ръцете си и ги подсуши.
— Ще се кача горе, за да видя и другия си пациент — заяви той.
— Не можете да я оставите, докторе, та тя е в безсъзнание!
— Ще минат часове, преди да се роди и второто. Ще дойде в съзнание, щом болките се подновят.
Когато пристигна на Портман Скуеър, Уилям Монтагю бе в отвратително настроение. Бе прекарал последните няколко дни в кантората си, опитвайки се да спаси нещо от отломките на „Монтагю Лайн“. Беше му останал само „Чайка“ и единственият договор, който успя да уреди, бе за натоварване на въглища от Нюкасъл.
Същият следобед го посети адвокатът, представляващ корабната компания в Ливърпул. Чекът от „Баркли и Бедфорд“ се бе оказал само лист безполезна хартия. Адвокатът го осведоми, че компанията ще си вземе обратно корабите в момента, в който пуснат котва в лондонското пристанище, и ще го съди за нанесени щети.
Монтагю, който вече бе вбесен на сина си, задето бе счупил крака на Джак Реймънд, заподозря Джон, че му е причинил далеч по-големи вреди. Младата свиня сякаш се бе изпарила във въздуха и по всичко изглеждаше, че е имала много основания за това. Можеше да очаква да бъде предаден от врага си, ала да бъде предаден от собствената си плът и кръв, това бе против всички закони на природата! Последните няколко месеца го бяха състарили с поне десет години. Чувстваше се безкрайно стар, огорчен и най-безсрамно използван.
Белтън го уведоми, че е дошъл доктор Слоун.
— Не подушвам никаква миризма откъм кухнята — застрашително заяви Уилям.
— Сър, госпожа Томас през целия следобед беше с госпожа Ема. Раждането започна.
Уилям почувства, че всеки миг ще се пръсне от задушаващия го гняв. През последната седмица кантората му се бе превърнала в единственото убежище от царящата лудница на Портман Скуеър, но след днешния ден едва ли щеше да стъпи повече там. Предполагаше се, че домът е неговата крепост, но сега бе населен с нежелани инвалиди, които не му носеха нищо друго освен беди, унижения и неплатени сметки.
Погледна нетърпеливо към стълбите, после извади джобния си часовник. Мърморейки злостни ругателства, той се изкачи по стълбите и се запъти към крилото, където се намираше стаята на Джак Реймънд. Оплакванията и стенанията му огласяха целия коридор. Уилям пристъпи прага.
— Отвратителна пиявица! Въргаляш се тук, заобиколен от разкош и всякакви удобства, и не си си помръднал дори пръста, за да предотвратиш това гнусно предателство! — Хвърли поглед към Слоун и се озъби: — За Бога, дайте му някакво успокоително, човече! И да е по-силно. Не мога повече да понасям това жалко хленчене!
Внезапно къщата се огласи от остри женски писъци.
— Така й се пада! — изсъска Джак.
— Трябва да сляза при нея — обади се доктор Слоун.
— Та тя само ражда, за Бога! — възмути се Джак. — Аз съм този, който се нуждае от вас, докторе!
— Всеки трябва да си носи кръста — промърмори лекарят и хвърли един поглед към Уилям.