Двамата заедно се запътиха към стълбите.
— Колко време ще продължи това? — попита Уилям, съжалявайки, че се бе прибрал.
— Няма да е дълго. Вече изродих едното дете. Ще се постарая да побързам и с второто. Не сте единственият, който още не е вечерял, Монтагю.
Младата жена бе изтощена до крайност. Дишаше учестено, очите й бяха изцъклени, а лицето й бе по-бледо и от смачканите чаршафи.
Слоун я зашлеви през лицето.
— Хайде, жено, чака те още работа!
Очите й се разшириха от болка. Отвори уста, за да извика, ала от нея не излезе звук. „Оставете ме да умра, оставете ме да умра“, бе единствената й молба.
— Напъни, жено, напъни! — заповяда доктор Слоун и колкото и да бе невероятно, тя се подчини. Имаше чувството, че всичко вътре в нея се преобръща. Силен и недоволен рев изпълни стаята.
— Е, поне този е достатъчно як — промърмори Слоун.
— Момче е, да благодарим на Бога! — възкликна госпожа Томас и побърза да поеме покритото с кръв бебе.
Докато си миеше ръцете, докторът погледна към момиченцето, което госпожа Томас бе повила и положила в другия край на леглото. За съжаление, то още дишаше. Слоун затвори чантата си и излезе. В коридора се сблъска с Монтагю, който се връщаше от празната кухня.
— Всичко свърши, Монтагю.
— Намерихте ли място за копелетата?
— Да. За щастие само едното ще оцелее. Утре сутринта ще дойда да напиша смъртния акт и да взема другото със себе си.
— Много добре, Слоун. Ще изляза с вас. Очевидно тук няма да ми поднесат вечеря.
Госпожа Томас погледна към Емералд, за да разбере дали е чула ужасните думи, но изглежда тя не възприемаше нищо. Готвачката винаги бе знаела, че Уилям Монтагю е една отвратителна стара свиня, но сега осъзна, че е студен и жесток като змия. И доктор Слоун не бе по-добър. Искаше й се да бе довела някоя акушерка. Тя може би нямаше да успее да помогне на момиченцето, бедната малка душичка, но поне щеше да се погрижи за майката.
Момченцето пищеше толкова силно, че госпожа Томас нямаше време да измие Емералд. Направо отиде при нея, разтвори нощницата й и поднесе детето към гърдата й. То веднага засмука лакомо. Емералд изглежда не бе в съзнание. Според госпожа Томас направо си бе на прага на смъртта.
Готвачката се протегна и разкърши кръста си. Не беше подвивала крак от сутринта и се чувстваше съвсем отмаляла. Придърпа един стол и се отпусна уморено. Погледна тревожно към слабичкото бебе в другия край на леглото, после отново към майката.
Чувстваше се напълно объркана. Нещо трябваше да се направи, но не знаеше какво. Видя, че Емералд затваря очи и се помоли да заспи. Реши, че вече никой не може да направи нищо. Всичко бе в Божиите ръце.
Глава 33
От мига, в който се озова на борда на „Сулфур“, Шон О’Тул не спря да кръстосва неспокойно палубата. Знаеше, че се надпреварва с времето, но се надяваше да пристигне, преди да започнат родилните болки. Искаше да я измъкне от мавзолея на Портман Скуеър и да я отведе в къщата на Олд Парк, където бяха прекарали толкова щастливи часове. Но по-силно от всичко, копнееше да е с нея, когато се раждат децата му. Трябваше по някакъв начин да заличи стореното.
Беше два часа след полунощ, когато „Сулфур“ пусна котва. Малко преди три часа една карета отведе трима пътници до къщата на Портман Скуеър. Шон скочи на тротоара, изкачи на бегом стълбите и затропа с юмруци по вратата.
Белтън, който бе задрямал във вестибюла в очакване на Уилям, подскочи стреснато и удари главата си в поставката за чадъри. Преглътна обаче проклятието и побърза да отвори. Изуми се, когато видя насреща си не господаря, а най-лютия му враг. И което бе още по-лошо, явно той имаше намерението да нахлуе в къщата.
— Не можете да идвате тук! Отдавна мина полунощ!
О’Тул с огромно усилие на волята си успя да се сдържи да не изблъска иконома с юмруци.
— Отмести се — тихо рече той. — Аз притежавам ипотеката на тази проклета къща. Тя е моя.
Смаяният Белтън отстъпи и пропусна не само О’Тул, но и мъжа и жената, които го придружаваха.
— Заведи ме незабавно при нея! — Заповедта бе изречена тихо, но заплашително.
— Оттук, милорд. — Лицето на Белтън пламна от срам, защото дъщерята на господаря се намираше в слугинските помещения.
Когато Шон пристъпи прага на малката стая, сърцето му спря. Беше закъснял! Пристигането му събуди заспалата прислужница, ала жената в леглото с дремещото бебе на гърдите не се помръдна. Свещите догаряха и в стаята цареше полумрак.
— Запалете лампите — нареди Шон, коленичи и взе отпуснатата ръка на Емералд. Когато светлината се засили, пред очите му се разкри това, от което най-много се боеше. Емералд бе зле. Върху лицето й се виждаше отпечатъкът на смъртта. Отметна влажния кичур от челото й. Топлината опари пръстите му. В гърдите му се надигна гняв при вида на мръсните чаршафа, върху които лежеше любимата му.