— Джон, аз пристигнах точно навреме. Когато влязох в онази къща, моето малко момиченце бе пред дверите на смъртта, а Емералд едва дишаше. Благодаря ти, че събра смелост да дойдеш и да ме накараш да се върна при тях.
— Ти щеше да се върнеш и без моята намеса.
— Да, но може би щеше да бъде късно.
— В сравнение с последния път, когато я видях, Емералд изглежда великолепно.
— Да, тя укрепва с всеки изминал ден. Още една седмица и отново ще се разхожда.
— Катлин обаче е слабичка, смяташ ли, че е вън от опасност?
— Не знам, Джони. Надявам се да е така. Тя никога няма да е много здрава. Ще се налага да я пазим, да я обгръщаме с грижи и никога да не я изпускаме от поглед.
— Да бъдеш добър баща е голяма отговорност. Мислех си… дали да не взема под аренда някоя от фермите за коне в Мейнут. Бих искал да опитам уменията си.
— Аз имам предвид по-отговорна работа за теб. Какво ще кажеш да ме заместиш в управлението на Мейнут? Конюшните, ливадите и пасищата са огромни. Някои Фицджералд са добри коняри, но никой от тях не разбира от бизнес. В миналото дядо ми отглеждаше най-добрите състезателни коне в Килдеър. Смятам, че ти си точно мъжът, който ще възвърне предишната слава на Мейнут.
Джон Монтагю не можеше да повярва на ушите си.
— Къде е уловката? — бавно попита той.
— Аз съм ти задължен, Джон. Направи всичко, което поисках. А аз поисках много гнусни неща. След като разорих баща ти, ти остана без пукнат грош. Когато се съгласи да ми помагаш, се заклех, че никога няма да съжаляваш. — Подаде му един плик. — Това е нотариалният акт на Портман Скуеър. Той е твой. Заслужи си го. — Устните му се извиха в насмешлива усмивка. — А другата награда, която имах предвид, бе Нан Фицджералд.
— Нищо не можах да направя…
— Тъкмо обратното, момчето ми, направи, и то доста!
И двамата се засмяха.
Преди да се качи в спалнята, Шон трябваше да свърши още нещо. Уви се в черната си пелерина и се промъкна в параклиса. Не помоли за прошка заради това, което бе сторил. Никога нямаше да се хване на играта, ако не бе готов да я играе докрай. Но благодари на Бог за децата си. Обеща да ги пази с живота си. Накрая се помоли за Катлин.
Глава 35
В продължение на една седмица всеки следобед Шон изнасяше Емералд навън, на каменната тераса, за да се погрее на пролетното слънце. Близнаците лежаха в детската си количка пред френските прозорци, така че Кейт и двете бавачки да ги чуят, ако заплачат.
Нан, вече напълно възстановена от раждането, изнесе също новородения си син. Младата майка имаше толкова много мляко, че понякога кърмеше и сина на Емералд.
— Нан, много съм ти благодарна.
— Глупости, гърдите ми са толкова пълни с мляко, че ме болят.
— Не, не, благодарна съм ти заради Джони. Никога не съм го виждала наистина щастлив. Сега е като нов, и то само заради теб.
— Джони обича всички Фицджералд и те го обичат. Всъщност искрено се радва да е част от голямата менажерия.
— Той винаги се е нуждаел от семейство, което да обича, и сега го има.
— Шон също се е променил. Никога не съм си и представяла, че може да бъде толкова любящ и всеотдаен баща. Миналата вечер приспиваше и двете бебета.
— Той е от хората, които оценяват нещо само когато има опасност да го изгубят — безгрижно отвърна Емералд.
— Той много те обича, Емералд.
— Да, знам. — „Ала понякога любовта не е достатъчна“, помисли си младата жена.
Когато следобедните сенки започнаха да се удължават, Шон се появи на терасата.
— Изпрати ли съобщението до майка ми?
— Да, любов моя. Поканих я да прекара един месец с нас, ако може да понесе да й викат „баба“.
— Когато дойде, вече ще мога да ходя.
— Знам, че с нетърпение очакваш този ден. Сигурна ли си, че си готова за това? — Вдигна я от шезлонга и нежно я целуна по челото.
— Никога не съм била по-сигурна.
— Ще ми липсва носенето на ръце — промърмори Шон.
— О, ще ти позволя да ме поносиш още малко.
Отнесе я на горния етаж. Знаеше, че предпочита да бъде сама, когато прави първите си стъпки. Сърцето му се качи в гърлото, а очакването се замени със страх. От дълго време не бе изпитвал такова нещо.
Остави я на леглото, вдигна полите на роклята й, за да свали бинтовете.
— О, усещането е прекрасно!
Шон плъзна длани по бедрата й.
— Ммм, напълно си права!
Емералд се усмихна. Знаеше, че се шегува, за да прикрие страха си. Придвижи се към края на леглото, стъпи на килима, погледна надолу и сравни двата крака. Единият бе малко по-блед и едва забележимо по-тънък, ала се надяваше, че скоро ще възвърне нормалния си цвят и форма.