— Но не ти е простила, нали?
Младият мъж поклати глава.
— Не. И не очаквам да ми прости. Това, което направих, е непростимо.
— Макар че не бе съвсем неочаквано. Аз я предупредих за теб. Казах й, че я използваш, за да си отмъстиш.
— И какво отвърна тя?
— Че разбира жаждата ти за мъст. Че си я научил да живее за деня и че ако утре всичко свърши, няма да съжалява за нито един миг, през който сте били заедно.
— Значи ми е вярвала. Но аз предадох доверието й. — Не можа да скрие болката в тъмните си очи. — Подозирам, че Емералд смята да ме напусне.
— И какво ще направиш?
— Ще я доведа обратно, разбира се! Никога няма да я оставя да си отиде!
Сякаш пришпорен от дявола, който се бе вселил в душата му, на следващия ден Шон подари на Емералд собствения си кораб.
— Ела да го видиш. По моя заповед моряците на „Сулфур“ боядисват вече няколко дни.
Цялото домочадие се изсипа на пристанището, за да съзерцава „Суолоу“, снабден с нови платна и ново име. Надписът „Изумруден остров“ блестеше на слънчевите лъчи.
— Предоставям ти и собствен екипаж, за да можеш сама да направляваш съдбата си — изрече Шон, хвърляйки предизвикателството към самия себе си.
— Този кораб за увеселителни пътешествия ли е? Или търговия?
— Емералд, прави е него каквото искаш. Това е само начин да ти покажа, че моето е и твое.
Запита се дали е готов да сподели и душата си. Шон винаги бе пазил част от себе си, заключена за всички останали. Сега Емералд правеше същото. Някога му бе отдала всичко — сърцето си, любовта си, доверието си. Сега криеше част от себе си.
Безгрижно се усмихна.
— Утре ще си устроим увеселително пътуване. Кой ще дойде?
— Не и аз — засмя се Джони. — От днес нататък не смятам да отделям крака от твърдата земя.
— Тогава ще бъдем само дами — реши Емералд. — Няма да ходим много надалеч. Може би до Дъблин?
Амбър, Нан, Тара, Маги и Кейт веднага се съгласиха.
— А какво ще правим днес? — попита Амбър.
— Двамата с Джони искаме да кръстим бебето, докато ти си тук — срамежливо се обади Нан. — Решихме да го наречем Едуард, на моя дядо.
— Прекрасно! Предполагам, че фактът, че съм баба, не пречи да бъда и кръстница, нали?
Шумната групичка се запъти към Грейстоун, а Емералд остана за малко, загледана в синьозелените води на залива, където се поклащаха, няколко кораба. Шон приближи към нея.
— Съжалявам, че близнаците още не са кръстени. Това разстройва ли те?
— Малко — призна тя. Не искаха децата да бъдат кръстени Монтагю, но докато бе невъзможно официално да им бъде дадено името О’Тул, не предприемаха нищо.
— А защо да не ги кръстим Фицджералд, след като е фамилно име и на двамата? Нали знаеш девиза на Шеймъс: „Винаги прави това, което ти е изгодно, и никога няма да сбъркаш!“
— Отец Фиц ще откаже. — Лицето й се покри с гъста червенина, като си припомни думите на свещеника.
— Фиц ще ми се подчини, Емералд, никога не го забравяй — твърдо изрече Шон.
По-късно цялото домакинство се събра в параклиса за тържествената церемония. Емералд осъзна, че навярно Шон бе поговорил с отец Фиц да заобиколи закона. Всъщност в Грейстоун съществуваше само един закон — този на Шон О’Тул, граф Килдеър. Затова свещеникът нито за миг не се поколеба да кръсти и трите бебета.
Докато Джони и Шон стояха гордо изправени пред олтара със синовете си на ръце, сърцето на Емералд се свиваше болезнено при мисълта за това, което бе решила да направи. Беше грешно да откъсваш бащата от сина му. Погледна към малкото момиченце в ръцете си. Никога не би се разделила с нея. Припомни си девиза на Шеймъс. Бе постъпила точно според него. Позволи на Шон О’Тул да ги спаси и да се грижи за тях, докато възстановят силите си и укрепнат. Вече бе дошло времето да го напусне…
Емералд знаеше, че ще му бъде вечно благодарна. Знаеше също, че винаги ще го обича. Но той бе поставил на първо място отмъщението, пренебрегвайки и нея, и децата. Подаде Катлин на отец Фиц. Докато слушаше монотонната благословия, разбра, че постъпва правилно.
На следващия ден Емералд и Амбър стояха на носа на кораба. Приличаха си толкова много и за двете това бе най-приятното място на кораба по време на плаване. Останалите дами предпочетоха вятърът да не разроши прическите им. Но Емералд и Амбър обичаха той да облъхва лицата им и да развява косите им на воля.
Вече минаваха покрай дъблинския залив, когато най-после се решиха да заговорят за това, което ги измъчваше.
— Шон ми разказа какво ти е причинил.
В първия миг Емералд бе изненадана, после се разгневи. Как е посмял пръв да разкаже на Амбър?