Когато роднините Фицджералд започнаха да пристигат с каруците, дългите дървени маси вече бяха подредени върху ширналите се зелени поляни на Грейстоун, а слугите сновяха чевръсто от кухнята, понесли отрупани с храна подноси.
Заприиждаха и останалите гости — все от стари ирландски семейства. Те носеха цигулки и скоро въздухът се изпълни с музика и смях.
Едуард Фицджералд се усмихна с обич на дъщеря си Катлин, която го бе дарила с двама здрави и прекрасни внука, за които всеки би му завидил.
— Искам да те предупредя, татко, че само през половината от деня ти разрешавам да се занимаваш с конспирация. Останалата част е за радост и веселие.
Сините му очи дяволито блеснаха.
— Жената си остава жена. Винаги ще намери начин да развали удоволствието на мъжа.
Щом се върнаха от пристанището, Шон и Джоузеф бяха заобиколени от оживена тълпа млади хора. Те ги затеглиха към конюшните, където знаеха, че ги очакват нови изненади. Когато двамата младежи се появиха, яхнали прекрасните чистокръвни коне, лицата на родителите им и на дядо им засияха от гордост и щастие.
— Благодаря ви сър, той е великолепен. Реших да го кръстя Луцифер — заяви Шон и погали лъскавата черна шия на животното.
— Я ми кажете, млади дяволи, измислихте ли вече имена за корабите си? — подкачи ги Шеймъс.
Шон смигна на Джоузеф.
— Как иначе двама млади дяволи ще кръстят шхуните си, ако не „Сулфур“ и „Бримстоун“5?
— Според мен най-подходящо би било „Непочтителност“ — смъмри ги майка им, но очите й сияеха от любов и гордост. Тя ги обожаваше и не би позволила и косъм да падне от тъмните им глави.
Никога досега Емералд Монтагю не бе изпитвала подобно вълнение. Още от малка, майка й я бе засипвала с разкази за Ирландия и ирландците. Приказките, с които я приспиваше, бяха почерпени от богатия фолклор на родната й земя. Първите песни, които Емералд научи, бяха песните на Ерин. Картините, които майка й рисуваше с разказите си за любимия й Изумруден остров и чудатите Фицджералд, я караха да копнее да ги види.
Амбър умело прикриваше тъгата си, че няма да ги придружи на празненството. Емералд подозираше, че майка и е скътала разочарованието дълбоко в душата си и е насочила цялото си внимание да подготви децата си за дългоочакваното посещение в скъпата й родина.
Гардеробът на Джони не представляваше проблем. Той бе почти на седемнадесет години и всичките му дрехи бяха ушити от най-добрите шивачи в Лондон. И въпреки че на Ангълси предпочиташе да носи овехтелите си панталони за езда, имаше тоалети, които биха накарали и най-изисканото конте да позеленее от завист.
Емералд обаче се нуждаеше от пълно подновява на дрехите си.
— Всичките са за малки момичета — оплака се тя, докато се оглеждаше разочаровано. — Те са много хубави — побърза да добави момичето, за да не нарани чувствата на майка си, — но аз съм почти на шестнадесет години и вече не мога да нося къси колосани роклички и дълги гащички с дантели. Не искам Шон… искам да кажа семейство Фицджералд, да ми се смее!
Значи Шон О’Тул бе този, който бе завладял сърцето на дъщеря й! Сигурно бе идвал на острова заедно с Джоузеф. Дано Бог да помогне на малкото й момиче, ако момъкът притежаваше дори една стотна от ирландския чар и обаяние на брат си!
— Напълно си права, скъпа. В нашето семейство има твърде много жени, а те могат да бъдат доста злобни. Държа да ги засенчиш всичките. Трябва да сложиш новата си кадифена пелерина — на кораба може да бъде студено — но когато я свалиш, искам всички да ахнат.
— Да! — задъхано прошепна Емералд.
— Ела с мен в стаята ми. Ще прегледаме моите дрехи, за да изберем нещо подходящо, което да преправим за теб.
В неделя сутринта Емералд за пръв път обу копринени чорапи, вместо дългите дантелени гащички. Докато майка й й помагаше да облече зелената кадифена рокля, тя разтревожено я попита:
— Но аз нямам корсет! Какво ще правя?
— Скъпа, но ти не се нуждаеш от корсет — засмя се Амбър.
— Ами това? — Покри е длани високите си гърди.
— Това ще накара всяка жена в Ирландия да се пукне от завист. Вярвай ми, аз разбирам от тези неща.
От прозореца Емералд видя платната на бащиния й кораб да се появяват на хоризонта от изток.
— О, Боже! — изпъшкаха майка и дъщеря в един глас. Знаеха колко е трудно да се угоди на Уилям Монтагю.
— Остави го на мен — решително заяви Амбър. — Има време само колкото да огледа Джони. Приглади косата си. Може би не е зле да я вържеш с една панделка — извика през рамо тя, вдигна полите на роклята си и забърза към стаята на сина си.